Този път човекът ме огледа замислено, преди да отговори:

— Казват, че било работа на терористи. — Гласът му звучеше кухо, безразлично, сякаш някога нещо в него се бе пречупило от претоварване. — Или повреда на сонара по време на буря. А може би и двете.

— Може да са го направили заради застраховката — подхвърлих аз.

Елиът ме изгледа втренчено.

— Не сте ли тукашен? — попита той и сега долових в гласа му леки нотки на интерес.

— Не. Само минавам.

— От Рио? — той вдигна ръка към Анчана Саломао. — Артист ли сте?

— Не.

— О. — Той сякаш се замисли за малко над отговора. Имах чувството, че е забравил как се води разговор. — Движите се като артист.

— Почти познахте. Военна неврохимична обработка.

Той разбра, но изненадата пролича само по кратко трепване на очите. Бавно ме огледа от глава до пети, после пак се завъртя към морето.

— Мен ли търсите? Банкрофт ли ви изпраща?

— Би могло и така да се каже.

Той облиза устни.

— Идвате да ме убиете?

Извадих от джоба си копието и му го подадох.

— Идвам да задам няколко въпроса. Вие ли излъчихте това?

Той зачете, мърдайки беззвучно устни. В главата си чувах отново думите: „… задето ми отне дъщерята… ще изгоря плътта по главата ти… никога няма да знаеш часа или датата… няма да намериш сигурност в този живот…“. Не беше твърде оригинално, но бе написано от сърце и грамотно, което в известен смисъл ме плашеше много повече, отколкото цялата жлъч в раздел „Бесни и шантави“. Освен това посочваше съвсем точно как ще умре Банкрофт. Без съмнение квантовият бластер първо бе овъглил черепа, преди нажеженото му съдържание да избухне и да оплиска цялата стая.

— Да, мое е — тихо каза Елиът.

— Знаете, че миналия месец някой уби Лорънс Банкрофт.

Той ми върна листа.

— Тъй ли? Аз пък чух, че мръсникът сам си подпалил главата.

— Е, и това е възможно — признах аз, после смачках хартията и я метнах в препълненото кошче на плажа под нас. — Но не ми плащат да разглеждам сериозно такъв вариант. За ваше нещастие причината на смъртта прекалено точно съвпада с литературното ви съчинение.

— Не съм го сторил — глухо изрече Елиът.

— Точно това очаквах да кажете. Бих могъл дори да ви повярвам, само че онзи, който уби Банкрофт, е минал през много сериозна охранителна система, а вие сте бивш сержант от тактическата морска пехота. На Харлановия свят познавах такива момчета и доста от тях са оборудвани за секретни мокри задачи.

Елиът ме изгледа с любопитство.

— Скакалец ли сте?

— Какво?

— Скакалец. Пришълец от друга планета.

— Да.

Ако изобщо се бе стреснал от мен, страхът му отминаваше бързо. Поколебах се дали да не разиграя емисарската карта, но не виждах смисъл. Човекът все още говореше.

— Банкрофт не се нуждае от другопланетни биячи. Каква е вашата роля в тая игра?

— Частен предприемач — казах аз. — Търся убиеца.

Елиът изсумтя.

— И решихте, че съм аз.

Не смятах така, но премълчах, защото недоразумението му създаваше чувство за превъзходство и поддържаше разговора. В очите на Елиът трепнаха мъждукащи искрици.

— Мислите си, че мога да вляза в дома на Банкрофт? А аз знам, че не мога, защото прегледах данните за системата. Ако имаше начин, щях да проникна още преди година и да го пръсна на ситни късчета по цялата ливада.

— Заради дъщеря ви?

— Да, заради дъщеря ми. — Гневът подхранваше оживлението му. — И заради другите като нея. Тя беше още дете.

Той млъкна и пак се загледа към морето. След малко посочи с ръка „Гарант на свободната търговия“, където бяха светнали лампи около нещо като сцена върху наклонената палубна писта.

— Това искаше тя. Само това. Тотален телесен театър. Да бъде като Анчана Саломао и Риан Ли. Отиде в Бей Сити, защото чу, че там имало връзки, имало някой, който можел…

Той рязко замълча и ме погледна. В предварителната справка го наричаха стар и сега за пръв път разбрах защо.

Въпреки солидната му сержантска фигура и все още стегната талия, лицето му бе старческо, прорязано от жестоките линии на дълго страдание. Беше готов да се разплаче.

— Можеше и да успее. Тя беше красива.

Той започна да тършува из джоба си. Извадих пакета цигари и му предложих. Той машинално взе една и я запали от страничната ивица, но продължи да рови, докато накрая извади малък кодакристал. Не исках да гледам, но той го включи, преди да възразя, и във въздуха между нас увисна малко кубично изображение.