Обърнах гръб на спящата жена и погледнах Найман.

— Всичко това е много хубаво, но едва ли вадите някой от тези екземпляри при всяко идване на Банкрофт. Трябва да имате и резервоари.

— Насам.

Найман ни направи знак да го последваме и тръгна към дъното на камерата, където в стената имаше нова херметична врата. Най-долните торби се полюшваха призрачно от движението на въздуха и веднъж ми се наложи да отскоча, за да не докосна една от тях. Пръстите на Найман изиграха кратък танц по клавиатурата върху вратата и попаднахме в дълга, ниска зала, чието болнично осветление ми се стори почти ослепително след утробния полумрак на основното хранилище. Край едната стена видях редица от осем метални цилиндъра, почти като онзи, в който се бях събудил предния ден. Но за разлика от неговата гола метална повърхност, протрита от всекидневна употреба, тези тук бяха покрити с дебел гланцов слой кремава боя, а около прозорчето за наблюдение и изводите на разните системи имаше жълти ивици.

— Камери за пълна поддръжка на жизнените функции — обясни Найман. — По принцип поддържат същата среда както в другото отделение. Тук се извършва презареждането. Докарваме новите клонинги както са си с торбите и ги вкарваме вътре. Подхранващата течност в камерите съдържа ензим, който разгражда мембраната и така се избягва каквато и да било травма при прехвърлянето. За предотвратяване на риск от зараза цялата клинична дейност се извършва от персонал, настанен в синтетични носители.

С крайчеца на окото си зърнах отегчената гримаса на Уму Прескот и едва не се усмихнах.

— Кой има достъп до тази камера?

— Аз и упълномощеният персонал, който знае кода за съответния ден. И собствениците, разбира се.

Тръгнах покрай цилиндрите, като се навеждах да погледна екранчето с данни върху всеки от тях. В шестия имаше клонинг на Мириам, а в седмия и осмия — два на Наоми.

— Държите в готовност две копия на дъщерята?

— Да. — За момент Найман сякаш се озадачи, после изражението му стана снизходително. Сега имаше шанс да си възвърне загубените точки от моите знания за фракталното проектиране. — Не сте ли осведомен за сегашното й състояние?

— Да, тя е на психохирургия — промърморих аз. — Но това не обяснява защо са й две бройки.

Найман стрелна поглед към Прескот, сякаш искаше да намекне, че с разкриването на тази информация нагазва в адвокатска територия. Тя се изкашля.

— „Сайка Сек“ има инструкции от мистър Банкрофт винаги да държи в пълна готовност негов резервен клонинг и клонинги на най-близките му роднини. Докато мис Банкрофт е на лечение във Ванкувърското психиатрично хранилище, двата й носителя се съхраняват тук.

— Семейство Банкрофт обича да редува носителите си — поясни Найман. — Мнозина наши клиенти го правят, така е по-практично. Човешкото тяло се възстановява като по вълшебство, ако е съхранявано правилно, а освен това ние, разбира се, предлагаме пълен пакет от клинични услуги при по-сериозни увреждания. На много разумна цена.

— Не се и съмнявам. — Аз отново погледнах крайния цилиндър и се усмихнах. — И все пак не можете да сторите кой знае какво, щом главата се е изпарила, нали?

Настана кратко мълчание. Прескот гледаше втренчено горния ъгъл на залата, а подвитите устни на Найман заприличаха почти на анус.

— Смятам забележката за крайно безвкусна — каза накрая директорът. — Имате ли други съществени въпроси, мистър Ковач?

Спрях до цилиндъра на Мириам Банкрофт и надникнах вътре. Макар фигурата да бе замъглена от прозрачната плоча и поддържащия гел, чувственото й излъчване си оставаше все тъй мощно.

— Само един въпрос. Кой решава кога да се сменят носителите?

Найман се озърна към Прескот, сякаш за да потърси правна подкрепа за отговора си.

— Упълномощен съм лично от мистър Банкрофт да извършвам прехвърлянето при всяко негово дигитализиране, освен ако официално ми бъде наредено обратното. В случая нямах подобно нареждане.

Усещах как нещо дразни тънкия ми емисарски усет; нещо някъде пасваше твърде точно. Още бе твърде рано, за да придам на усещането конкретна форма. Озърнах се.

— Всяко влизане тук се проследява, нали?

— Естествено — отвърна Найман, все още с хладен тон.

— Имаше ли оживление, когато Банкрофт замина за Осака?

— Не повече от обичайното. Мистър Ковач, полицията вече прегледа записите. Наистина не виждам каква стойност…

— Сметнете го за мой каприз — предложих аз, без да го гледам, и емисарският тон на гласа ми го накара да млъкне като изключен.

Два часа по-късно гледах през прозореца на друго автотакси, докато излитахме от площадката пред Алкатрас и се издигахме над Залива.

— Открихте ли каквото търсехте?

Хвърлих поглед към Уму Прескот и се запитах дали усеща какво разочарование лъха от мен. Мислех, че вече съм засякъл повечето външни белези за емоциите на новия ръкав, но бях чувал за адвокати, обучени в изкуството на емпатията, които разгадават душевното състояние на свидетеля по най-неуловими признаци. А тук, на Земята, не би ме изненадало, ако се окажеше, че Уму Прескот е вградила в красивата си абаносова глава пълен комплект от инфрачервени и инфразвукови сензори за тяло и глас.