— Искаш ли да ме видиш, видиш, видиш…

Евтино устройство за ехо-ефект.

Отново натиснах бутона. Стъклото стана прозрачно и зад него ясно се очерта жената от другата страна. Тя леко се разклати, за да я видя по-добре, изви тяло, изпъчи гърди, приведе се напред да близне стъклото и дъхът й отново го замъгли. Погледите ни се срещнаха.

— Искаш ли да ме докоснеш, докоснеш, докоснеш…

Не знам дали кабината използваше инфразвук или не, но определено реагирах на обстановката. Пенисът ми трепна и се втвърди. Прогоних тръпката и върнах кръвта обратно в мускулите си, както би го сторила команда за атака. За предстоящото трябваше да бъда спокоен. Отново посегнах към дебитния бутон. Стъклената преграда се плъзна настрани и тя прекрачи напред, сякаш излизаше изпод душа. Жената се приближи, едната й ръка посегна надолу.

— Кажи ми какво искаш, скъпи — изрече тя с дълбок гърлен глас. Лишен от ехо-ефекта гласът изглеждаше някак рязък.

Изкашлях се.

— Как се казваш?

— Анемона. Искаш ли да знаеш защо ме наричат така?

Ръката й заработи. Зад нея таксовият автомат тихо цъкаше.

— Помниш ли едно момиче, което работеше тук? — попитах аз.

Тя се зае с колана ми.

— Скъпи, нито едно момиче, което е работило тук, няма да те зарадва като мен. Е, как искаш…

— Казваше се Елизабет. Така е истинското й име. Елизабет Елиът.

Ръката рязко се отдръпна. Възбудата изчезна от лицето на жената като смъкната маска.

— Какви тъпи номера ми въртиш? От ченгетата ли си? — Тя повиши глас и се отдръпна от мен. — Вече ни разпитваха, мой човек.

— Не. — Аз пристъпих към нея и тя приклекна в добре тренирана отбранителна стойка. Отдръпнах се и тихо добавих. — Не, аз съм майка й.

Напрегната тишина. Жената ме гледаше яростно.

— Дрън-дрън. Майката на Лизи е прибрана на съхранение.

— Не. — Отново дръпнах ръката й към слабините си. — Пипни. Усещаш ли нещо? Заредиха ме в това тяло, но аз съм жена. Не мога…

Жената се отпусна донякъде и с неволно любопитство започна да ме опипва.

— Прилича ми на плът първо качество — каза недоверчиво тя. — Щом току-що излизаш от съхранение, как тъй не са ти пробутали за носител някой кльощав наркоман?

— Не ме пуснаха под гаранция. — Емисарското обучение за работа под прикритие връхлетя в съзнанието ми като ято изтребители на бръснещ полет, зад които оставаше диря от правдоподобни лъжи и предполагаеми истини. Някъде дълбоко в мен трепна радост от мисията. — Знаеш ли за какво ме прибраха?

— Лизи спомена нещо за мозъчни хапки…

— Да. Гмуркане. Знаеш ли в кого се гмурнах?

— Не. Лизи не говореше много за…

— Елизабет не знаеше. А в новините изобщо не го споменаха.

Сочната млада жена сложи ръце на кръста си.

— Е, в кого…

Аз се усмихнах многозначително.

— По-добре да не знаеш. Могъща фигура. Толкова могъща, че да ме измъкне и да ми даде това тяло.

— Ама не чак толкова могъща, че да ти намери нещо с цепка между краката. — В гласа на Анемона все още звучеше съмнение, но вярата напредваше бързо като ято рибки над коралов риф. Тя искаше да повярва в тази приказна история за майката, идваща да търси загубената си дъщеря. — Как тъй ти подбраха обратен носител?

— Сключихме сделка. — Плъзгах се по ръба на истината, за да направя версията си убедителна. — Тази… личност… да ме измъкне, а в замяна аз да извърша нещо. Нещо, за което е нужно мъжко тяло. Ако успея, ще има нови носители за мен и Елизабет.

— Тъй ли? Тогава защо си тук?

Нотката на огорчение в гласа й ясно подсказваше, че нейните родители никога не са идвали да я търсят. И че ми вярва. Бързо добавих последните части от лъжата:

— Има проблем с презареждането на Елизабет. Някой блокира процедурата. Искам да разбера кой е и защо го прави. Знаеш ли кой я накълца?

Тя сведе поглед, поклати глава и тихо отвърна:

— Често се случва момичета да пострадат. Но Джери има застраховка за това. Много е добър в това отношение. Дори ни прибира на съхранение, ако трябва по-дълго време да се лекуваме. Но онзи, който нападна Лизи, не беше редовен клиент.

— Елизабет имаше ли редовни клиенти? Важни хора? Странни личности?

Тя вдигна поглед към мен. В ъгълчетата на очите й долових жалост. Бях разиграл безпогрешно ролята на Айрин Елиът.

— Мисис Елиът, тук всички посетители са странни. Иначе нямаше да идват.

Усърдно присвих очи, сякаш от болка.

— Нямаше ли някой необичаен? Важен човек?

— Не знам. Вижте, мисис Елиът, аз харесвах Лизи, тя бе наистина много мила към мен, когато изпадах в беда, но не бяхме близки приятелки. Тя дружеше с Хлоуи и… — Анемона помълча и бързо добави: — Не е каквото си мислите, но тя, Хлоуи и Мак често споделяха. Нали разбирате, говореха си и тъй нататък.

— Може ли да поговоря с тях?

Тя стреснато завъртя очи към ъгъла на кабината, сякаш бе чула странен шум. Изглеждаше уплашена.