— Системата ни е дуплекс — съобщи гордо Найман. — Всеки клиент се съхранява на два отделни диска в различни части на сградата. Разпределят се по метода на случайните числа, само централният процесор може да открие и двата, а в системата има вградени ограничения срещу едновременното използване на двете копия. За да причините сериозни щети, трябва да проникнете тук и на два пъти да преодолеете охранителната система.

Аз издавах любезни възклицания.

— Сателитните ни връзки се осигуряват чрез мрежа от най-малко осемнайсет обезопасени орбитални платформи, наемани в произволна последователност. — Найман почваше да се увлича от собствената си рекламна реч. Сякаш бе забравил, че и двамата с Прескот нямаме намерение да използваме услугите на „Сайка Сек“. — Нито една от платформите не се наема за по-дълго от двайсет секунди. Данните за дистанционно съхранение се предават чрез пряко прехвърляне, тъй че няма начин да бъдат прехванати.

Строго погледнато, това не бе съвсем вярно. Ако разполагаш със съдействието на достатъчно мощен изкуствен разум, рано или късно ще налучкаш и начин за прехващане на прякото прехвърляне, но това е в сферата на фантазиите. Враговете, които могат да насъскат изкуствен разум насреща ти, няма да си играят на пукотевица с квантов бластер. По тая нишка нямаше да стигна доникъде.

— Мога ли да получа достъп до клонингите на Банкрофт? — попитах внезапно аз.

— От правна гледна точка ли? — Прескот сви рамене. — Доколкото знам, мистър Банкрофт ви е дал картбланш.

Картбланш? Прескот ме обсипваше с тия думи още от сутринта. Имах чувството, че усещам вкуса им — вкус на стар пергамент. Подобни думи би използвал героят на Ален Мариот в разговор с полицай от епохата на Заселването.

Е, вече си на Земята. Обърнах се към Найман, който кимна неохотно.

— Само че има определени процедури.

Върнахме се обратно на приземното ниво по коридори, които неудържимо ми напомняха за онези в Централното хранилище на Бей Сити точно защото помежду им имаше огромна разлика. Не видях следи от гумени колела — сигурно пренасяха телата на въздушна възглавница — а стените на коридорите бяха боядисани в пастелни тонове. Прозорците, които отвън приличаха на средновековни бойници, бяха разкрасени отвътре с вълнисти рамки в стил Гауди. На един ъгъл минахме край жена, която ги чистеше ръчно. Вдигнах вежди. Ама че екстравагантно!

Найман забеляза погледа ми.

— Има дейности, с които роботите просто не могат да се справят както трябва — каза той.

— Вярвам ви.

Отляво се появи банката за клонинги — поредица от масивни, плътно запечатани врати, покрити със стоманени орнаменти като онези по рамките на прозорците. Спряхме пред една от тях и Найман надникна в ретиналния скенер. Вратата плавно плъзна навън — беше от тунгстенова стомана с дебелина цял метър. Зад нея имаше камера, дълга около четири метра, с подобна врата в отсрещния край. Влязохме вътре и вратата се затвори зад нас с тих тътен, от който ушите ми заглъхнаха.

— Камерата е херметична — обясни словоохотливо Найман.

— Ще бъдем почистени с ултразвук, за да не внесем замърсители в клонинговата банка. Не се безпокойте.

На тавана замига виолетова светлина в знак, че почистването е почнало, сетне втората врата се отвори също тъй плавно като първата. Прекрачихме в семейната гробница на рода Банкрофт.

И друг път бях виждал подобни инсталации. Рейлийн Кавахара поддържаше на Ню Пекин малко хранилище за клонингите си, а Корпусът, естествено, ги има в изобилие. Но такова нещо виждах за пръв път.

Овалната, сводеста зала навярно запълваше двата етажа на сградата. Беше огромна, колкото храмовете на Харлановия свят. Осветлението бе слабо, мътно оранжево, а температурата — телесна. Отвсякъде ни обграждаха торби с клонинги — полупрозрачни, нашарени с вени контейнери в същия оранжев цвят като осветлението, закачени за тавана с маркучи и въжета. Вътре смътно се различаваха клонингите, сгърчили крайниците си в позата на зародиш, но съвсем възрастни. Или поне повечето от тях; към върха на купола различих по-дребни торби, където отглеждаха новите попълнения. Контейнерите бяха органични, груб аналог на майчината утроба, и растяха заедно със зародиша, за да достигнат в долния край на залата дължина около метър и половина. Цялата реколта висеше като някакъв безумен паноптикум, очакващ незнайна сила да го раздвижи за кошмарно представление.

Найман се изкашля и ние с Прескот се изтръгнахме от смаяното вцепенение, което ни обзе още на прага.

— Подредбата може да ви изглежда хаотична — каза той, — но всъщност е проектирана от компютър.

— Знам — кимнах аз и пристъпих към една от долните торби. — Чрез фрактално проектиране, нали?

— Ммм… да — кимна Найман, сякаш го дразнеше, че знам толкова много.

Вгледах се в клонинга. Зад мембраната, само на сантиметри от мен, сред утробната течност дремеше лицето на Мириам Банкрофт. Косата й беше навита на дълга, змийска плитка отстрани на главата и пристегната с мрежичка.

— Цялото семейство е тук — прошепна Прескот зад рамото ми. — Съпруг, съпруга и шейсет и едно деца. Повечето имат само по един или два клонинга, но Банкрофт и жена му държат по шест. Впечатляващо, а?

— Да.

Неволно вдигнах ръка и докоснах мембраната над лицето на Мириам Банкрофт. Беше топла и леко поддаваше. Тъканта бе удебелена и загрубяла около местата, където влизаха маркучите за подхранващи течности и отделяне на отпадъците. Забелязах и малки пъпчици — следи от спринцовки за взимане на проби или за въвеждане на стимуланти в кръвта. Мембраната заздравяваше след такива дребни увреждания.