Уилям се върна с млякото. Исках да споделя мислите си с него, щеше да е облекчение да му кажа онова, което знаех, но вместо това разбърках кафето си и зърнах пръстена си. Трябваше да го върна на Тод.

Уилям също го беше забелязал:

— Хубав камък.

— Да. Всъщност, вече не съм сгодена.

— Защо тогава го носиш?

— Забравих да го сваля.

Той избухна в смях, напомняйки ми за начина, по който ти ми се присмиваш — добросърдечно. Никой, освен теб, не ме дразни по този мил начин.

Когато той стана, златната му халка, закачена на верижка около врата, се изплъзна изпод деколтето му. Може би лицето ми изрази повече интерес, отколкото възнамерявах.

— Жена ми е в Портсмут, работи в радиологията — обясни той. — Не е лесно да се намери работа в един и същ град, камо ли пък в една и съща болница.

Той пъхна пръстена обратно в деколтето си.

— Не ни е позволено да носим пръстени на ръцете си — под тях се задържат твърде много микроби. Доста символично, не мислиш ли?

Кимнах изненадана. Чувствах, че се отнася с мен различно от начина, по който бях свикнала. И изведнъж си дадох сметка за леко смачканите си дрехи, за небрежната прическа, за лишеното от грим лице. Никой от обкръжението ми в Ню Йорк не би ме познал, ако ме видеше да пея гневно приспивната песничка в приемната на доктор Никълс. Не бях елегантната сдържана жена от Щатите и се зачудих дали занемаряването на външността не окуражаваше хората да изразяват хаоса в себе си и в живота си като ответна реакция.

Докато гледах как Уилям излиза от кафенето, се запитах, както се питам и досега, дали не съм искала да срещна някого, който да ми напомня за теб, било то и съвсем малко. И се зачудих дали приликата, която виждах, не беше породена от надеждата или наистина съществуваше.

Бях казала на господин Райт за посещението си при доктор Никълс, последвано от разговора ми с Уилям.

— Кой мислехте, че й е пускал приспивните песнички? — пита господин Райт.

— Не знаех. Смятах, че Саймън е способен на това. Както и Емилио. Не можех да си представя, че професор Росен е имал достатъчно информация за една млада жена, за да я тормози по този начин. Но и преди го бях преценявала погрешно.

— А доктор Никълс?

— Той би бил наясно как да измъчва психически даден човек. Професията му го гарантираше. Но ни най-малко не ми изглеждаше жесток или садистичен. А и нямаше причини да го прави.

— Подлагахте на съмнение мнението си за професор Росен, но не и за доктор Никълс?

— Да.

Струва ми се, че господин Райт се кани да ми зададе друг въпрос, но после се отказва. Вместо това си записва нещо.

— По-късно същия ден ви е позвънил детектив Хайнс? — пита.

— Да. Представи ми се като шеф на детектив Финбъро. В първия момент си помислих, че обаждането от някой по-висшестоящ е добър знак.

Гласът на детектив Хайнс гърмеше по телефона; човек, свикнал да кара всички в една шумна стая да замълчат и да го слушат:

— Съчувствам ви, госпожице Хеминг, но просто не можете да обикаляте наоколо и безразборно да обвинявате хората. От състрадание обърнах внимание на съмненията ви, когато господин Коди подаде оплакване срещу вас, но търпението ми вече се изчерпа. Искам да ви стане ясно едно — не можете да продължавате да викате „Вълк!“ като лъжливото овчарче!

— Не викам, аз…

— Не — прекъсна ме той. — Наричате „Вълк!“ няколко души едновременно, без да сте сигурна дали изобщо са вълци. — Той за малко да се засмее на собственото си остроумие. — Но съдебният лекар се е произнесъл за причините за смъртта на сестра ви и заключението му е основано на факти. Колкото и да не ви се иска да приемете истината — и аз разбирам, че наистина ви е трудно, — тя е, че сестра ви се е самоубила и никой друг не е виновен за смъртта й.

Не допускам, че в полицията все още назначават хора като детектив Хайнс: надменен, налагащ се, пренебрежителен спрямо останалите и убеден в непогрешимостта си.

Помъчих се да прозвуча овладяно, за да не създам впечатление, че съм ирационалната жена, за която ме смяташе.

— Но без съмнение разбирате, че с тези приспивни песнички някой се е опитвал да…

Той ме прекъсна:

— Вече знаех за песничката, госпожице Хеминг.

Бях напълно объркана. Детектив Хайнс продължи:

— Когато сестра ви изчезна, съседът й от горния етаж — един възрастен господин — ни пусна в апартамента й. Един от офицерите ми провери дали няма нещо, което да ни помогне да открием местонахождението й. Той прослуша всички записи на телефонния й секретар. Не намерихме песничката за заплашителна по какъвто и да било начин.