— Не е необходимо да си любовник на една жена, за да я нарисуваш гола.

— Но ти в действителност си бил неин любовник. И сега искаш всички да разберат, нали? В края на краищата, за теб е голяма реклама, че едно красиво и с двадесет години по-младо момиче е било готово да прави секс с теб. Фактът, че си бил неин преподавател и си женен, вероятно не струва толкова, колкото мачовската ти поза.

Видях как Красивата Вещица ми кима одобрително и леко изненадано, както ми се стори. Емилио я изгледа. Тя сви рамене и се отдалечи.

— Значи смяташ, че картините ми са „мачовска поза“?

— Използването на тялото на Тес. Да.

Тръгнах обратно към секцията, в която бяха изложени твоите картини, но той ме последва.

— Биатрис…

Не се обърнах.

— Имам новина, която може би ще ти се стори интересна. Получихме резултатите от изследването за кистозна фиброза. Жена ми не е носител на гена на болестта.

— Радвам се.

Но Емилио не беше свършил.

— Аз също не съм носител.

Но той трябваше да е. Иначе нещата не се връзваха. Хавиер беше болен, следователно баща му трябваше със сигурност да е носител на този ген.

Хванах се за най-простото обяснение:

— Обикновеното изследване невинаги е сто процента достоверно. Има хиляди мутации на този ген и…

Той ме прекъсна:

— Направихме всички възможни тестове — абсолютно всички — и категорично ни беше казано, че никой от нас не е носител на гена на кистозната фиброза.

— Понякога бебето може да е спонтанно засегнато, дори когато единият от родителите не е носител.

— И каква е вероятността това да се случи? Едно на милион? Хавиер не е имал нищо общо с мен.

За пръв път го чувах да произнася името на Хавиер — по същия задъхан начин, по който изричаше думите, с които се отказваше от него. Очевидното обяснение бе, че Емилио не е бащата. Но ти ми каза, че е той, а ти никога не лъжеш.

Усещам как господин Райт се концентрира все повече и повече, докато слуша разказа ми.

— Разбрах, че Хавиер никога не е страдал от кистозна фиброза.

— Защото двамата родители трябва да са носители на гена? — пита господин Райт.

— Точно така.

— Какво си помислихте тогава?

Млъквам за момент, спомняйки си емоцията, която съпътстваше осъзнаването на този факт.

— Помислих си, че в „Хром-Мед“ са приложили генната терапия върху напълно здраво бебе.

— Каква според вас е била причината?

— Помислих, че трябва да е измама.

— Може ли да обясните по-подробно?

— Едва ли бе изненадващо, че „лечението“ на кистозната фиброза беше толкова успешно, щом бебетата никога не са страдали от това заболяване. И именно заради разработения от „Хром-Мед“ предполагаем лек, цената на акциите на компанията бяха скочили неимоверно. Само след няколко седмици щяха да излязат на борсата.

— А регулаторните субекти, които са наблюдавали стриктно целия експеримент?

— Не разбирах как са могли да бъдат толкова подведени. Но мислех, че по някакъв начин точно това се е случило. Също така знаех, че, подобно на Тес, останалите пациенти никога не биха поставили под съмнение диагнозата. Ако в семейството ви е имало болен от кистозна фиброза, със сигурност знаете, че може да сте носител.

— Помислихте ли си, че професор Росен е замесен?

— Помислих, че няма как да не е. Дори идеята да не е била негова, той трябва да беше дал съгласието си. Освен това той беше директор на „Хром-Мед“, което означаваше, че когато компанията излезеше на борсата, той щеше да натрупа цяло състояние.

Когато срещнах професор Росен в „Хром-Мед“, го бях взела за фанатизиран учен, който се стремеше жадно към одобрение от страна на своите равни. Беше ми трудно да сменя този имидж с онзи на алчния измамник; да повярвам, че вместо да е бил воден от древния като света стремеж към слава, всъщност е бил подчинен на още по-древния стремеж към трупане на богатства. Трудно ми беше да осъзная, че е такъв добър актьор; че речта му за изкореняване на болестите и поставянето на повратна точка в историята не е била нищо повече от въздух под налягане, целящ да заблуди мен, както и всички останали, разбира се. Но ако случаят наистина беше такъв, той беше притеснително убедителен.

— Свързахте ли се с него тогава?

— Опитах. Беше започнал лекторската си обиколка из Щатите и нямаше да се върне преди шестнадесети март — дванадесет дни по-късно. Оставих съобщение на телефона му, но той не ми отговори.

— Казахте ли на детектив Финбъро? — пита господин Райт.

— Да. Обадих му се и му казах, че трябва да се срещна с него. Той ми определи среща рано същия следобед.

Господин Райт поглежда надолу към бележките си.

— И на срещата ви с детектив Финбъро е присъствал и инспектор Хайнс?