Но не бях взела нито едно.

— Знаете ли, че е възможно да се пуши фенциклидина? — попитах. — Или да се смърка, или инжектира, или просто да се погълне? Някой просто може да й го е пуснал в чашата, без дори да е разбрала.

— Биатрис…

— Доктор Никълс е сгрешил за причината, довела до нейните халюцинации. Изобщо не са били в резултат на следродилна психоза.

— Не. Но както се опитах да ви кажа, говорих с доктор Никълс за фенциклидина. Той каза, че макар причината за халюцинациите очевидно да се е променила, състоянието на психиката й не е. Както, за жалост, и крайният изход. Явно не е необичайно за хора, вземали фенциклидин, да се самонараняват или да се самоубиват. Инспекторът от „Наркотици“ каза в общи линии същото. — Опитах се да го прекъсна, но той продължи към логичния си финал. — Всички факти сочат към едно и също нещо.

— И съдебният лекар е повярвал в това? Че човек без каквато и да било история във вземането на наркотици доброволно е погълнал мощен халюциноген? Дори не се е усъмнил в това?

— Не. Всъщност, той ми каза, че тя… — детектив Финбъро замълча, очевидно размислил.

— Какво ви е казал? Какво точно е казал за сестра ми?

Детектив Финбъро мълчеше.

— Не мислите ли, че имам право да знам?

— Да, имате. Каза, че Тес е била студентка, студентка в колеж по изкуствата, която живее в Лондон, и че той би бил по-изненадан, ако е била…

Гласът му заглъхна и аз довърших вместо него:

— Чиста?

— Нещо такова, да.

Значи си била нечиста, с всичкия мръсен багаж, който светът все така продължава да носи със себе си и през двадесет и първи век. Извадих телефонната сметка от плика й.

— Сгрешихте, когато сметнахте, че Тес не ме е потърсила след смъртта на бебето си. Тя се е опитвала — отново и отново, и отново, но не е успяла да се свърже с мен. Дори да виждате в тези опити „вик за помощ“, те са били вик за помощ, насочен към мен. Защото бяхме близки. Аз я познавах. Тя не би взела наркотици. Нито би се самоубила.

Той мълчеше.

— Тя ме е потърсила, а аз я подведох. Но ме е потърсила.

— Да, така е.

Стори ми се, че забелязах по лицето му да проблясва емоция, и този път тя не беше състрадание.

Час и половина, след като детектив Финбъро си беше тръгнал, Тод докара мама в апартамента. Парното, изглежда, беше напълно сдало багажа, затова тя не свали палтото си.

Дъхът й се виждаше в студената като хладилник всекидневна.

— Така, да започнем с нещата й. Донесла съм фолио с въздушни мехурчета и други опаковъчни материали.

Може би се надяваше, че енергичната й целеустременост би могла да ни заблуди и да ни накара да си мислим, че можем да внесем ред в хаоса, сътворен от смъртта ти. Макар че ако трябва да сме честни, смъртта наистина включва обезкуражаващ дисплей от практически задачи; всички онези вещи, които си била принудена да оставиш след себе си, трябваше да бъдат сортирани, опаковани и разпръснати из живия свят. Караше ме да си мисля за празно летище и лента за багаж, която не спира да се върти, а върху нея са струпаните ти дрехи, картини, книги, контактни лещи и часовник за камина, и само мама и аз сме хората, които имат нещо общо с тях.

Мама започна да реже фолиото, гласът й звучеше обвинително:

— Тод ми каза, че пак си накарала детектив Финбъро да се среща с теб?

— Да — поколебах се, преди да продължа. — В тялото й са открити упойващи вещества.

— Тод вече ми каза. Всички знаем, че не е била на себе си, Биатрис. И един бог знае, че е имала достатъчно неща, от които е искала да избяга.

Тя отиде в дневната, за да „придвижи нещата преди обяд“, и така ме лиши от възможността да споря с нея.

Извадих актовите картини, на които Емилио те беше нарисувал гола и набързо ги опаковах. Отчасти защото не исках мама да ги види, но също така, защото аз самата не исках да ги гледам. Да, прекалено много се старая да изглеждам скромна и целомъдрена, но не това беше причината. Просто не можех да понеса да гледам живия цвят на нарисуваното ти тяло, когато лицето ти в моргата беше толкова восъчно бледо. Докато ги увивах, си помислих, че Емилио притежава най-очевидния мотив да те убие. Заради теб би могъл да загуби кариерата и жена си. Да, тя вече е знаела за връзката ви, но той не го е предполагал и сигурно е предвиждал различна реакция. Само че твоята бременност би могла да го издаде, затова не разбирах защо — ако те е убил, за да защити брака и кариерата си — би чакал до раждането на бебето.

Бях привършила с опаковането на неговите платна и се заех с една от твоите собствени картини. Не гледах към пеещите й цветове, но си спомнях радостта ти, когато — четиригодишна — стискаше балончетата на парче опаковъчно фолио между малките си палец и показалец: „Пук!“.

Мама влезе и погледна към купчината платна.

— Какво, за бога, е мислела да прави с всичко това?

— Не съм сигурна, но от колежа искат да ги включат в тяхна изложба. Ще бъде след три седмици. Искат да отделят специално място за картините на Тес.

Бяха ми се обадили два дни по-рано и аз вече се бях съгласила.

— Но няма да платят за тях, нали? — попита мама. — Не разбирам каква според нея е била целта на всичко това?

— Искаше да е художник.

— Нещо като декоратор? — удивено попита мама.

— Да го наречем „компютърен продукт“ — каза ми ти, като ме подиграваше мило за остарелия ми речник. — Звездите в попа са творци, творците са художници, а художниците са декоратори.