— Да. Госпожа Бардън, неговата преподавателка, му каза, че трябва да престане. Знаеше, че той просто го използва като извинение да се мъкне след Тес. Предупреди го, че ще го изключат, ако продължава.

— Кога беше това? — попитах.

— В началото на учебната година — отвърна Анет. — Значи трябва да е било миналия септември, първата седмица. Тес наистина изпита облекчение, когато разбра.

Но снимките му те бяха запечатвали през цялата есен и зима.

— Той е продължил да го прави — казах. — Никой от вас ли не е знаел?

— Трябва да е станал по-прикрит — каза Бенджамин.

— Това не би било трудно — намеси се Красивата Вещица. — Но ние не виждахме Тес толкова често, след като си взе една година почивка от колежа.

Спомних си думите на Емилио: Трябва да разпиташ онзи младеж, който вечно я следваше по петите със скапания си фотоапарат.

— Емилио Коди е знаел, че следенето не е престанало — казах. — А той е преподавател в колежа. Защо не се е постарал Саймън да бъде изключен?

— Защото Саймън знаеше за връзката на Емилио Коди с Тес — отвърна Красивата Вещица. — Вероятно всеки от двамата е държал в шах другия.

Повече не можех да отлагам въпроса си:

— Мислите ли, че някой от двамата би могъл да я убие?

Групата замълча, но почувствах по-скоро срам и неловкост, отколкото шок. Дори Красивата Вещица отбягна погледа ми.

Накрая се обади Бенджамин, за да е мил с мен, предполагам:

— Саймън ни каза, че е страдала от следродилна психоза. И че заради тази психоза се е самоубила. Такова било заключението на съдебния лекар и полицията го подкрепяла напълно.

— Не знаехме дали казва истината — каза момчето със срамежливото изражение. — Но същото пишеше и в местния вестник.

— Саймън каза, че когато нещастието се е случило, вие не сте били тук — подхвърли Анет. — Но той я бил видял и тя била… — Гласът й трепна и затихна, но аз можех да си представя какво им е надрънкал Саймън за душевното ти състояние.

Значи пресата и Саймън ги бяха убедили, че си извършила самоубийство. Момичето, което бяха познавали и което ми бяха описали, никога не би посегнало на живота си, но ти си станала жертва на съвременния дявол, наречен пуерперална психоза — дявол, който може да накара едно момиче, което изпитва joie de vivre да намрази живота достатъчно, за да му сложи край. Била си убита от нещо, което е имало научно име, а не човешко лице.

— Да. В полицията вярват, че се е самоубила — казах. — Защото мислят, че е страдала от следродилна психоза. Но аз съм сигурна, че грешат.

Забелязах съчувствие по някои лица и съжаление — по други. Изведнъж се оказа, че „вече е минало един и половина“ и „лекциите започват след десет минути“, и всички се оттеглиха.

Помислих си, че Саймън трябва да ги беше настроил срещу мен още преди да ме бяха срещнали. Без съмнение им беше разказал за лабилната по-голяма сестра с нейните налудничави теории, което обяснява защо изглеждаха повече засрамени, отколкото шокирани, когато споменах думата „убийство“, както и странното им поведение към мен. Но аз не ги обвинявах, че са предпочели да вярват на Саймън вместо на мен; че са предпочели да си умряла по друг начин, а не като жертва на убийство.

Бенджамин и Красивата Вещица бяха последните, които си тръгнаха. Поканиха ме да посетя изложбата след седмица, бяха затрогващо настойчиви и аз отвърнах, че ще отида. Това щеше да ми даде нова възможност да разпитам Саймън и Емилио.

Когато останах сама в кафенето, аз си помислих, че Саймън не само ме беше излъгал за „проекта“, но и беше украсил лъжата си: Те са за портфолиото за завършването ми… Преподавателката ми смята, че това е най-оригиналният и вълнуващ проект в цялата група. Чудех се какво още беше лъжа. Наистина ли беше говорила с него по телефона в деня на смъртта си и беше предложила да се срещнете? Или той просто те е проследил същия ден, както често е правел, и всичко останало е било измислица, за да не го заподозра? Очевидно бе, че е много манипулативен. Наистина ли е имало мъж в храстите в онзи последен ден, или Саймън си го беше измислил? Или още по-хитро, твоята параноя е била онова, което е провокирало въображението му — за да отмести вниманието от себе си? Колко ли пъти е седял на стъпалата пред апартамента ти с огромен букет в ръка, макар вече да си била мъртва, надявайки се, че някой ще го завари как невинно те чака?

Докато мислех за Емилио и Саймън, се чудех, както впрочем и сега, дали в живота на всички красиви млади жени има и по някоя зловеща мъжка фигура. Ако бяха открили мен мъртва, нямаше да открият нито един подозрителен субект в ежедневието ми, така че щеше да се наложи фокусът да бъде изместен извън близкия ми кръг приятели и бившия ми годеник. Не вярвам, че изключително красивите и харизматични жени превръщат в маниаци иначе нормални мъже, а по-скоро, че привличат откачалки и преследвачи; пламък в тъмнината, която се населява от тези плашещи лица, неразумно привличащ ги по-близо и по-близо, докато не изгасят същия този пламък, който ги е привлякъл.

— И после се върнахте обратно у дома? — пита господин Райт.

— Да.

Но се чувствам прекалено уморена, за да му разкажа за завръщането си в апартамента ти онзи ден, за да трябва да си спомня какво чух там. Думите ми са забавени, тялото ми потъва.

Господин Райт ме поглежда загрижено.

— Да спрем до тук.

Предлага да ми повика такси, но аз отвръщам, че една разходка ще ми се отрази добре.

Той ме изпраща до асансьора и аз разбирам колко много ценя старомодното му кавалерство. Мисля, че когато е бил млад, Еймиъс трябва да е приличал поне малко на господин Райт. Той ми се усмихва за довиждане и аз си казвам, че в края на краищата едва забележимите искрици романс може би не са били изцяло продукт на въображението ми. Романтичните мисли малко ме ободряват и аз не смятам, че ще ми навреди, ако им се насладя. Така че ще си позволя този малък лукс да мисля за господин Райт и ще мина през Сейнт Джеймс Парк, вместо да хващам претъпканото метро.