— Но въпреки това мишките са във филма на „Хром-Мед“?

— Да, компанията купи експеримента, или по-точно гена. За щастие, не е позволено прилагането на генното инженерство при хората. Иначе без съмнение вече щяхме да имаме светещи в тъмното човеци или гиганти, които пеят приспивни песнички.

Помислих си, че тази реплика е взета отнякъде другаде или най-малкото е упражнявана предварително. Професорът не изглеждаше като човек, който има навика да остроумничи.

— Но лечението на кистозната фиброза е напълно различно нещо — казах.

Той спря на място и се обърна към мен:

— Да. Няма място за сравнение между генното лечение на кистозната фиброза, което се справя с една ужасна болест, и играта с гени в името на някакво генетично подобрение. Или за създаване на уроди. Не може да става и дума за сравнение.

Страстта в думите му ме изненада и аз за първи път осъзнах, че той притежава и физика.

Стигнахме до кабинета му и влязохме вътре.

Беше просторна стая, три от стените й бяха стъклени и откриваха панорамна гледка към Лондон, напълно съответстваща на останалата част от сградата. Но бюрото му беше малко и очукано и аз си представих как го е местил със себе си из студентски стаи и нарастващи по големина офиси, докато накрая се беше озовало тук, където не бе на мястото си. Професор Росен затвори вратата зад нас.

— Искахте да зададете няколко въпроса?

За момент бях забравила за всичките си подозрения и когато той ми ги припомни, ми се стори нелепо да го разпитвам за плащанията (както казах и преди — някакви мижави триста лири, при положение че инвестициите в експеримента бяха колосални). А и в светлината на всичко, което бях видяла, това ми се струваше грубо. Но вече не се влияех от това, кое е любезно и кое — не.

— Знаете ли защо са плащали на жените, взели участие в експеримента? — попитах.

Той почти не реагира.

— Отговорът на пиарката ми беше безчувствено формулиран, но правилен. Не знам кой е плащал на сестра ви или на някого другиго, но мога да ви уверя, че не сме били ние, нито някой от грижещите се за административната страна на експеримента. Приготвил съм ви имената и докладите на комитетите по етика към включените в изследването болници. Сама можете да видите, че не са предлагани или извършвани никакви плащания. Би било нередно. — Той ми подаде купчина документи и продължи: — В действителност, ако бяха намесени някакви плащания, то майките щяха да дават пари на нас, а не обратното. Имаме родители, които ни умоляват да бъдат включени в лечението.

Настъпи неловко мълчание. Бях получила отговор на въпроса си, а бяхме прекарали едва три минути в офиса му.

— Все още ли работите за Импириъл Колидж? — попитах го, колкото да си дам малко време, през което да измисля някой по-важен въпрос. Но изглежда уцелих болно място; тялото, както и гласът му, преминаха в отбрана.

— Не. Работя тук на пълно работно време. „Хром-Мед“ разполагат с по-добра база. Разрешават ми да изнасям лекции. — Долових горчивина в гласа му и се зачудих каква беше причината.

— Сигурно сте много търсен? — попитах любезно.

— Да, много. Интересът е огромен. Канен съм от повечето от престижните европейски университети, а в Америка всичките осем колежа от Айви лигата 6 са ме поканили да произнеса реч върху основните моменти в работата си; четири от тях дори ми предлагат почетна професорска титла. Утре започвам лекторската си обиколка из Щатите. Ще е огромно облекчение да говоря часове наред пред хора, които разбират поне малко за какво става дума, вместо да произнасям кратки речи пред медиите.

Сякаш някой пусна духа от бутилката. Думите му ми разкриха, че преценката ми за него е била напълно погрешна. Той искаше да е в центъра на прожекторите, но желаеше тези прожектори да го осветяват в лекторските зали на престижните университети, а не по телевизията. Искаше похвали, но от себеподобните си.

Седях на известно разстояние от него, но въпреки всичко той се отдръпна назад, докато говореше, все едно стаята беше претъпкана с хора.

— В имейла, който ми изпратихте, изглежда намеквате, че между смъртта на сестра ви и моя експеримент има връзка.

Забелязах, че каза „моя експеримент“ и се сетих, че по телевизията беше говорил за „моята хромозома“. До този момент не бях разбрала колко силно се отъждествява с изследването.

Той се извърна. Вече не гледаше към мен, а към собственото си отражение в стъклената стена на офиса.

— Откриването на лечение на кистозната фиброза е работата на моя живот. Буквално посветих живота си, всичко ценно, което имах — време, всеотдайност, енергия, дори любов — на това единствено нещо. Не съм го направил, за да причиня зло на когото и да било.