Усети, че корабът продължава да се накланя. „Тази ще е голяма вълна“, помисли си той. Чу слаби изскърцвания, придружени от метални стонове.

— Дръжте се здраво! — извика той на екипа, докато се обръщаше и сграбчваше перилата на асансьора за опора. Кренът на кораба се увеличаваше — още и още.

След това Гарса се озова по гръб на пода в пълен мрак. Цялото тяло го болеше. Как бе попаднал там? Може би преди минута или час; нямаше как да разбере. Виеше му се свят: имаше експлозия, някой пищеше — ужасен писък — във въздуха се появи силен мирис на озон, на изгорен метал, примесен с лъх на пушек от изгоряло дърво. Нещо топло и лепкаво покриваше лицето му, а болката туптеше в синхрон с биенето на сърцето му. Ала след това всичко започна да избледнява, да се отдалечава, и скоро той отново потъна в сън.

Палмър Лойд се забави с изкачването си на мостика. Трябваше да се вземе в ръце. Не биваше да демонстрира продължаващото си детинско негодувание.

Беше посрещнат с учтиви, дори почтителни кимвания. На мостика цареше друга атмосфера и на него му потрябва известно време да я долови. Операцията беше почти приключила. Той вече не беше само пътник и досадник в критичния миг. Беше Палмър Лойд, собственик на най-важния метеорит, откриван досега, директор на Музея Лойд, главен изпълнителен директор на „Лойдс холдингс“, третият по богатство човек на планетата!

Приближи и застана зад Бритън. Над златните пагончета на рамото й видя монитора, върху който бе изписана схемата от спътниковата навигационна система. Беше виждал този екран и преди. Корабът им бе обозначен върху нея с кръстче, дългата ос показваше курса им. Далечният й край наближаваше устойчиво червената линия, която се извиваше в лека дъга по цялата карта. През няколко секунди екранът премигваше — информацията се осъвременяваше от данните на спътниците. След като пресекат онази линия, щяха да се озоват в международни води. Свободни да поемат към дома!

— Колко още остава? — попита той.

— Осем минути — отвърна Бритън.

Тонът й, макар и хладен както винаги, бе изгубил напрегнатостта си от онези последни минути близо до острова.

Лойд погледна към Глин. Той стоеше до Пъпъп, с ръце на гърба, а върху лицето му бе застинала обичайната маска на безразличие. И все пак бе почти сигурен, че забеляза искрици на самодоволство в безстрастните очи. Така и трябваше да бъде. Деляха ги минути от най-великото научно и инженерно постижение на двайсети век. Изчака, реши да не пришпорва нещата.

Огледа останалата компания на мостика: вахтата — уморени, но доволни моряци, очакващи облекчението. Старши помощникът Хауъл — непроницаем. Макфарлън и Амира, застанали мълчаливи един до друг. Дори хитрият стар доктор Брамбъл бе изпълзял от дупката си на долните палуби. Сякаш следвайки някакъв негласен знак, всички се бяха събрали да присъстват на много важно събитие.

Лойд изправи рамене — жест, който трябваше да привлече вниманието на останалите. Изчака, докато всички погледи се насочиха към него, след това се обърна към Глин:

— Мистър Глин, бих ли могъл да изразя най-сърдечните си поздравления?

Глин се поклони леко. Компанията на мостика размени усмивки.

В този момент вратата се отвори и влезе един стюард с количка от неръждаема стомана. От кофичка с натрошен лед надничаше гърлото на бутилка шампанско. До нея бяха подредени дузина кристални чаши.

Лойд разтърка доволен ръце.

— Ели, лъжец такъв! Може и да се чумериш за някои неща като недоволна съпруга, но си избрал много точно мига.

— Аз наистина излъгах, като казах, че съм взел само една бутилка. Всъщност взех една каса.

— Чудесно! Да я нападаме тогава.

— Ще трябва да се задоволим само с тази бутилка. Това е корабен мостик. Но не се безпокойте — в мига, в който наближим Нюйоркското пристанище, сам ще отворя останалите десет бутилки. А междувременно — моля, поемете честта…

И той посочи количката.

Лойд отиде до нея, измъкна бутилката от леда и я вдигна, широко ухилен.

— Не я изпускай този път, шефе — рече Пъпъп съвсем тихо, почти недоловимо.

Лойд погледна към Бритън.

— Колко остава?

— Три минути.

Вятърът връхлиташе прозорците. Пантеонерото се засилваше, ала — Бритън го бе информирала — те щяха да заобиколят остров Стейтън и щяха да се озоват на завет, подветрено на Огнена земя, далеч преди югозападният вятър да промени посоката си към по-опасния нордвест. Разви телта на тапата и зачака с бутилка в ръка.

За миг единствените шумове на мостика бяха стонът на вятъра и далечният рев на океана.

Бритън вдигна глава от екрана и погледна към Хауъл, който кимна утвърдително.