Глин погледна към своя човек на компютъра.

— Готов ли си? — попита.

Онзи кимна.

Глин надникна навън, към разрушителя. Сам можеше да забележи, че той се движеше вече по-бързо. Дори стар боен кораб като него можеше да развие скорост от трийсет и четири възла. Беше красива гледка: ярък грозд светлини, „захапал кокала“, лъскавите отражения на оръдейните кули във водата. Изчака още миг, остави разрушителя да набере достатъчно скорост.

— Огън по целта!

Беше приятно да се види как два неочаквани гейзера изригнаха около кърмата на разрушителя; да се види как силният вятър отнесе пръските чак до открития мостик; а още по-приятно бе да чуе последвалите след седем секунди два приглушени взрива. Видя как разрушителят зави и застана с борд към вълната.

Откъм разрушителя се чу гръм, после втори: стреляха стомилиметровите му оръдия. Между двата залпа се чу по-високият пукот на 40-мм оръдие. В следващия миг в изблик на безсилна ярост огън откриха всички оръжия на кораба — гроздовете огънчета бяха като някакви маниакални стробоскопни проблясвания на фона на кадифения мрак на морето. Но след като радарът на „Алмиранте Рамирес“ бе безполезен, а „Ролвааг“ затъмнен се измъкваше по нов курс, попаденията бяха, разбира се, неточни — или къси, или твърде дълги.

— Малко по-наляво, шефе — обади се Пъпъп и поглади мустака си, присвил очи в мрака.

— Пет градуса наляво руля — нареди Бритън на кърмчията, без да изчаква Хауъл.

Корабът промени курса си почти незабележимо. Пъпъп се взираше напрегнато. Минутите минаваха мъчително бавно. След това сведе глава към Глин.

— Измъкнахме се.

Бритън го видя как се оттегли в сенките в дъното на мостика.

— Дръж така — нареди тя. — Пълен напред.

Силните гърмежи продължиха да отекват влудяващо всред планинските върхове и смълчаните ледници, ала бумтенето им постепенно затихваше. Скоро навлязоха в открито море.

Трийсет минути по-късно, западно от остров нос Хорн, намалиха хода дотолкова, че да вдигнат в движение работния катер.

Тогава Бритън нареди:

— Заобиколете нос Хорн, мистър Хауъл.

Кабо де Хорнос се появи замъглен в полезрението им, тътенът на стрелбата най-сетне замря, погълнат от воя на вятъра и рева на морето покрай корпуса на кораба. Всичко бе свършило. Глин изобщо не погледна назад, към Исла Десоласион — към ярките светлини на „рудника“, към машините, които още препускаха яростно в изпълнение на въображаемите си задачи. А сега, след като операцията приключи, той усети как дишането му се учестява, ведно с ускоряването на пулса.

— Мистър Глин?

Беше Бритън. Гледаше го — с блестящи, напрегнати очи.

— Да?

— Как ще обясните потопяването на боен кораб на чужда държава?

— Те стреляха първи. Ние действахме при самоотбрана. Освен това нашите заряди само извадиха от строя управлението им. Ще ги потопи пантеонерото.

— Това няма да мине. Ще изкараме голям късмет, ако не прекараме остатъка от живота си в затвора.

— При всичкото ми уважение не мога да се съглася с вас, капитане. Всичко, което сме извършили, е напълно законно. Всичко.Нашата минна операция е законна. Изкопахме рудно тяло, както се оказва — метеорит, което не противоречи на договора ни за минно проучване, сключен с Чили. От самото начало непрекъснато ни пречеха, принуждаваха ни да плащаме подкупи, заплашваха ни. Един от нашите хора бе убит. Най-накрая, след като отплавахме, по нас стреля някакъв оставен на самотек боен кораб. И въпреки това, през целия този период до нас не е стигало предупреждение на чилийското правителство, не са постъпвали никакви официални съобщения. Уверявам ви, че след завръщането ни посредством Държавния департамент ще отправим възможно най-категоричен протест. С нас се отнесоха най-оскърбително. — Той замълча, след което добави със съвсем лека усмивка: — Не смятате, че нашето правителство ще изтълкува всичко това по друг начин, нали?

Бритън продължи да го гледа още доста време с красивите си зелени очи. Приближи и прошепна на ухото му:

— Знаете ли какво? Мисля, че сте луд за връзване.

На Глин му се стори, че долови в тона й нотка на възхищение.

Палмър Лойд седеше в кабинета си, отпуснат в дълбокия и единствен фотьойл, гърбом към вратата. С вече изсъхналите си, направени по поръчка английски обувки бе изритал безполезния телефон и лаптопа в единия ъгъл на малката масичка. Отвъд панорамните прозорци над разбунтувалата се повърхност на морето се носеше слаба флуоресцентна светлина, която хвърляше трептящи зелени отблясъци в затъмнения кабинет и създаваше впечатлението, че стаята се намира на дъното на морето.

Лойд наблюдаваше неподвижен тази игра на слабата светлина. Бе останал неподвижен по време на всички събития: изстрелването на ракетата, краткото преследване на чилийския разрушител, експлозиите, бурния преход около нос Хорн.

Лампите в кабинета светнаха след тихо прещракване и бурният пейзаж отвъд прозорците изведнъж се превърна в непрогледен мрак. В съседния частен офис стената от телевизори оживя, изведнъж се изпълни с десетки говорещи едновременно, но с изключен звук, глави. По-нататък, в един от кабинетите иззвъня телефон, после — втори, трети. Палмър Лойд още не помръдваше.

Дори той самият не можеше да каже какви точно мисли минаваха през главата му. В часовете на мрак властваше гневът, разбира се; имаше и разочарование, унижение, отричане. Всички тези чувства той ги разбираше. Глин на бърза ръка го бе изхвърлил от мостика, беше му подрязал крилата, оставил го беше безсилен. Такова нещо никога дотогава не му се беше случвало. Онова, което обаче не разбираше — и не можеше да си обясни — бе растящото чувство на радост, което надделя над всички останали емоции, потисна ги, превърна ги в светлина, която едва-едва прозира през матов параван. Натоварването на метеорита, повреждането на чилийския кораб — всичко това бе великолепно свършена работа.