Макфарлън преглътна с мъка.

— Трябва да говорим с Мануел Гарса — рече той.

— Абсолютно невъзможно — отвърна Брамбъл, спря да се търка, свали окървавените ръкавици и подложи ръце под горещата вода.

— Докторе, ние трябва да разпитаме Гарса за случилото се. От това зависи безопасността на кораба.

Брамбъл се сепна и погледна Макфарлън за пръв път, откакто бяха дошли. Изражението му бе мрачно, но овладяно. Не отговори веднага и Макфарлън видя как зад маската препускат мислите на лекаря, който трябва да вземе решение под изключителен натиск.

— Трета стая — рече той, докато навличаше чифт нови ръкавици. — Пет минути.

Намериха Гарса в малката стая напълно буден. Лицето му бе изранено, очите — потъмнели, а главата — превързана. Когато вратата се отвори, той извърна черните си очи към тях, но моментално ги отклони.

— Всички са мъртви, нали? — прошепна, впил поглед в преградата.

Макфарлън се поколеба.

— Всички, с изключение на един.

— Но той също ще умре.

Това бе констатация, а не въпрос.

Рейчъл приближи и положи длан върху рамото му.

— Мануел, знам колко ти е тежко. Но ние трябва да узнаем какво се е случило в товарния танк.

Гарса не я погледна. Сви устни, премигна с потъмнелите си очи.

— Какво стана? Какво си мислиш, че стана? Онзи проклет метеорит отново изригна.

— Изригна ли? — повтори Макфарлън.

— Да. Експлодира. Досущ както с онзи тип, Тимер.

Макфарлън и Рейчъл се спогледаха.

— Кой от мъжете го докосна? — попита Рейчъл.

Гарса изведнъж се обърна и се вторачи в нея. Макфарлън не бе сигурен дали изражението му бе на изненада, гняв или недоумение; широко отворените му, морави, подобни на лунни кратери очи изглежда „изсмукваха“ всичко останало от лицето.

— Никой не го е докосвал!

— Някой би трябвало да го е пипнал…

— Казах, че никой не го е пипал. Надлюдавах ги непрекъснато.

— Мануел… — понечи да каже нещо Рейчъл.

Той ядно се надигна.

— Да не мислите, че хората ми са луди? Те никак не искаха да доближават онова нещо, изпитваха смъртна боязън от него. Рейчъл, казвам ти, никой не е приближавал на повече от метър и половина.

Той потрепери и отново се отпусна.

След малко заговори отново Макфарлън.

— Трябва да разберем какво точно си видял. Можеш ли да ни кажеш какво си спомняш за мига точно преди това се случи? Какво ставаше? Забеляза ли нещо необичайно?

— Не. Хората почти привършваха със заварките. Работата бе на практика приключила. Всички все още носеха защитните си облекла. Корабът се накреняваше. Изглежда бе налетял на доста голяма вълна.

— Спомням си тази вълна — рече Рейчъл. — Сигурен ли си, че никой не е изгубил равновесие, че никой не е протегнал неволно ръка да се подпре…

— Вие не ми вярвате, така ли? — попита той. — Ами трудно е, защото е вярно. Никой не е докосвал скалата. Проверете сами записите, ако искате.

— Имаше ли нещо необичайно в самия метеорит? — попита Макфарлън. — Нещо странно?

Гарса се замисли за миг. Сетне поклати глава.

Макфарлън се надвеси по-близо до него.

— Онази голяма вълна, която накрени кораба. Смяташ ли, че накланянето на метеорита би могло да причини експлозията?

— Защо? Той бе накланян, удрян, бутан през целия път от мястото му до товарния танк. Нищо подобно не се случи.

Последва мълчание.

— Камъкът е — прошепна Гарса.

Макфарлън премигна, не беше сигурен дали бе чул добре.

— Какво? — попита.

— Казах, че е камъкът. Той иска да ни избие. Всички, до един.

След тези думи той се обърна към стената и не пожела повече да говори.

Отвъд прозорците на мостика пукна злокобна зора, която освети обезумялото от силния вятър море. Процесията от безжалостните гигантски вълни с огромни нагънати гърбове се носеше от щормовия фронт на запад и изчезваше на изток. Пантеонерото продължи да се засилва, виещият вятър късаше част от гребените на вълните и ги понасяше високо, в разпенени ивици. Големият кораб се надигаше бавно, пропадаше бавно и се клатеше килево и бордово в бавни, агонизиращи движения.

Ели Глин стоеше сам пред прозорците с ръце на гърба. Гледаше яростта на бурята, обхванат от някаква ведрина и спокойствие, каквито не бе изпитвал от началото на проекта. Оказа се проект, изпълнен с неизвестни обрати и изненади. Дори тук, на кораба, метеоритът продължаваше да внася голямо объркване. Хауъл се бе върнал от лазарета с новината за шестима мъртви и един ранен — Гарса. Въпреки това ЕИР бе успяла. Това бе едно от най-голямите инженерни постижения за всички времена.

Но не би повторил никога подобен проект.