— Ще изнесете ли реч по време на службата? — попита ме той.

— Не. Ще оставя това на мама. Тя каза, че иска.

Така ли? Или на мен ми се щеше да го чуя, когато беше заявила, че ще го направи?

— Нещо да добавите? — попита свещеникът.

— Истината е, че всъщност изобщо не бих искала да я погребваме. Тес беше свободен дух. Зная, че е клише, но не мога да се сетя по какъв друг начин да ви я опиша. Нямам предвид, че не е спазвала общите ограничения, макар да е вярно, но когато мисля за нея, я виждам да се носи горе, в небето. Нейният елемент е въздухът, не земята. А и не мога да понеса мисълта, че ще я заровим в земята.

За първи път говорех така за теб пред друг човек. Думите идваха някъде дълбоко от мен. Предполагам, че свещениците стават свидетели на това през цялото време, докосват се до интимните мисли, където може да се намери вярата, ако тя изобщо съществува. Отец Питър мълчеше, но аз знаех, че ме слуша, и докато подминавах местния супермаркет, продължих нашия неравностоен разговор:

— Преди не разбирах погребалните клади, но сега вече не е така. Гадно е да изгориш някого, когото обичаш, но сега смятам, че издигането на пушека нагоре към небето е доста красива гледка. Иска ми се Тес да можеше да се издигне нагоре в небето. Някъде, където има цвят, светлина и въздух.

— Разбирам. Страхувам се, че не можем да ви предложим погребална клада. Но може би вие и майка ви трябва да помислите за кремация? — В тона му имаше някаква лекота, която ми харесваше. Предполагах, че смъртта и погребенията бяха ежедневна част от работата му и въпреки че не беше непочтителен, той нямаше да ги остави да определят разговора му.

— Мислех, че католиците не приемат кремацията? Мама каза, че църквата смята този акт за варварски.

— Така беше. Едно време. Но вече не. Стига все така да мярвате във възкресението на тялото.

— Ще ми се — отвърнах, надявайки се също да звуча леко, но вместо това тонът ми бе отчаян.

— Защо не помислите още малко по въпроса? Обадете ми се, щом решите или пък дори и да не сте решили, ако имате нужда да си поговорите с някого по въпроса.

— Да. Благодаря ви.

Докато паркирах взетата под наем кола в подземния гараж на болницата, си представих как отнасям праха ти в Шотландия, на върха на някоя планина, покрита с пурпурен пирен и жълт прещип, как се изкатервам до сивото небе над първия пласт облаци и те разпръсвам на вятъра, в студения свеж въздух. Но знаех, че мама никога няма да се съгласи на кремация.

И преди бях влизала в „Света Анна“, но сега я виждах преобразена до неузнаваемост с лъскаво ново фоайе, художествени експозиции и кафе-бар. За разлика от всички болници, в които съм била, тази изглеждаше като част от външния свят. През големите стъклени врати се виждаха тръгналите на пазар купувачи, а фоайето беше обляно от естествена светлина. Вътре миришеше на печено кафе и на чисто нови кукли, току-що извадени от техните кутии в коледния ден (може би новите лъскави столове на кафенето бяха направени от същата пластмаса).

Взех асансьора до четвъртия етаж, както ме бяха инструктирали, и тръгнах към родилното отделение. Блясъкът не се беше прострял чак толкова надалеч и мирисът на кафе, примесен с този на чисто нови кукли, бе притъпен от обичайната болнична миризма на антисептици и страх. (Или може би само ние усещахме тези миризми заради Лео?) Нямаше прозорци, само неонови лампи, оглеждащи се в линолеума отдолу; никакви часовници; и аз се озовах отново в болничния свят с неговата липса на време и сезони, в който аномалиите като кризи на болка, болест и смърт бяха като роман на Кафка, превърнал се в нещо съвсем нормално. Отгоре имаше надпис, който настояваше да си измия ръцете с оставения за целта тел, и сега миризмата на болница беше по кожата ми, замъгляваше диаманта на годежния ми пръстен. На жуженето на заключената врата на родилното отделение отговори жена към четиридесетте. Къдравата в червена коса беше защипана отзад с шнола; изглеждаше компетентна и изтощена.

— Обадих се по-рано. Биатрис Хеминг?

— Разбира се. Аз съм Кресида, главната акушерка. Доктор Сондърс, един от нашите специалисти, ви очаква.

Придружи ме до следродилното отделение. От двете ми страни долиташе плач на бебета. Никога преди не бях чувала бебета само на няколко часа да плачат и едно от тях звучеше отчаяно, все едно го бяха изоставили. Главната акушерка ме въведе в стаята за роднини, гласът й беше професионално загрижен:

— Много съжалявам за племенника ви.

За момент не разбрах за кого ми говори. Никога не бях се замисляла за връзката ми с него:

— Винаги говоря за него като за бебето на Тес, не като за племенника ми.

— Кога е погребението му?

— Идният четвъртък. Както и това на сестра ми.

Гласът на Кресида вече не беше професионално загрижен, а шокиран:

— Много съжалявам. Току-що ми казаха, че бебето е умряло.

Бях благодарна на добрата лекарка, с която бях говорила по-рано същата тази сутрин, задето не беше превърнала твоята смърт в поредната клюка за деня. Макар да предполагам, че темата за смъртта в една болница е по-скоро професионална, отколкото клюка.