— Така е казала, но е страдала от пуерперална…

Детектив Финбъро вдигна отсреща и ни прекъсна. Казах му за многократните ти обаждания до офиса и апартамента ми.

— Сигурно се чувствате ужасно. Дори отговорна.

Бях изненадана от съчувствената нотка в гласа му, макар да не знам защо. Той винаги е бил добър с мен.

— Сигурен съм, че това не е кой знае какво успокоение продължи той, — но от онова, което ни каза психиатърът й, мисля, че тя така или иначе би го направила, дори и да бяхте успели да поговорите с нея по телефона.

— Би го направила?

— Мисля, че телефонните обаждания са били най-вероятно зов за помощ. Но това не означава, че някой би могъл да й помогне, бил той и член на семейството й.

— Имала е нужда от помощ, защото е била застрашена.

— Със сигурност се е чувствала така. Но в светлината на всички останали факти телефонните позвънявания не променят мнението ни, че се е самоубила.

— Бих искала да видя копие от резултатите от аутопсията.

— Сигурна ли сте, че искате да се подложите на това? Дадох ви по-общите резултати и…

— Имам правото да прочета целия доклад.

— Разбира се. Но се притеснявам, че може силно да ви разстрои.

— Това ще преценя аз, не мислите ли?

Освен това вече бях видяла как изнасят от една изоставена тоалетна тялото ти, скрито в черна торба, и след това изживяване вече ми се струваше сравнително лесно да живея с прилагателното „разстройващо“. Детектив Финбъро с неохота отвърна, че ще накара съдебния лекар да ми изпрати копие.

Докато затварях, забелязах, че Тод ме гледа.

— Какво точно се надяваш да постигнеш тук? — И в думите „точно“ и „тук“ долових тривиалността на нашата връзка. Бяхме свързани от изкуствените пипала на дребното и ежедневното, но огромното измерение на твоята смърт разкъсваше всяка крехка връзка. Казах, че трябва да отида до „Света Анна“, изпълнена с облекчение, че си имам извинение да изляза от апартамента и да избягам от един спор, за който още не бях готова.

Господин Райт се обръща към обемистата папка пред себе си, една от многото, номерирани с някакъв код, който още не съм успяла да разгадая, върху която също така с големи разкривени букви е написано „Биатрис Хеминг“.

Харесва ми този разкривен почерк; наред с цифрите той придава някаква персоналност на папката; кара ме да си мисля за всички хора зад сцената, работещи за тържеството на справедливостта. Някой беше написал името ми отгоре. Може би това е същият човек, който по-късно ще препечата думите от бръмчащата като огромен комар лента на касетата.

— Какво си помислихте за детектив Финбъро в онзи момент? — пита господин Райт.

— Че е интелигентен и мил. А раздразнението ми идваше от факта, че всъщност разбирах защо обажданията на Тес до мен биха могли да бъдат интерпретирани като „зов за помощ“.

— Казахте, че после сте отишли до болница „Света Анна“?

— Да. Исках да уредя бебето й да бъде погребано заедно с нея.

Не само ти дължах справедливост, но и погребението, което би искала.

Бях позвънила в болницата в шест и половина сутринта и някаква изпълнена с разбиране лекарка беше говорила с мен, без да се притеснява от ранния час. Предложи ми да намина по-късно през деня, когато започне официалното работно време.

Докато карах към болницата, свързах телефона си към слушалките и се обадих на отец Питър — новият свещеник в енорията на мама, който щеше да извърши погребението. От първите си часове по вероучение си спомнях смътно, че самоубийството е грях (Не вземай двеста паунда! Върви право в ада!). Подхванах защитнически нападателно:

— Всички смятат, че Тес се е самоубила. Не и аз. Но дори и да го е сторила, не бива да бъде съдена за това. — Не дадох на отец Питър възможност да се намеси. — А бебето й трябва да бъде погребано с нея. Не бива да я коментират и упрекват.

— Вече не ги погребваме на кръстопът, уверявам ви — отвърна отец Питър. — Разбира се, че бебето й ще е с нея. — Независимо от добротата в гласа му си останах изпълнена с подозрение.

— Мама каза ли ви, че не е била омъжена? — попитах.

— И Дева Мария не е била.

Напълно се обърках, не бях сигурна дали не се шегува.

— Вярно е — отвърнах. — Но Дева Мария е била, ами… девица. И майка на Бога.

Чух смеха му. За първи път, откакто беше умряла, някой се смееше в мое присъствие.

— Моята работа не е да съдя хората. Свещениците трябва да проповядват любов и опрощение. Опитите всеки божи ден да открием тази любов и опрощение в самите себе си и в другите трябва да е предизвикателството, към което да се стремим.

Преди смъртта ти бих сметнала речта му за проява на лицемерие. Големите Неща са срамни, по-добре да ги заобикаляме. Но след като беше починала, бях започнала да предпочитам директните разговори. Да свалим всички пластове и да оголим онова, което наистина има значение. Да извадим на показ емоциите и вярата, без да ги прикриваме срамежливо с незначителни приказки.