— Има сайтове, в които американските военни са обвинявани в използването на фенциклидин в Абу Гариб и в случаи на капитулация. Беше очевидно, че „пътуванията“, които веществото е причинявало, са били ужасяващи.

Какво е било по-лошото за теб: пътуванията? Или мисълта, че полудяваш?

— И сте уведомили полицията за това? — пита господин Райт.

— Да, оставих съобщение на детектив Финбъро. Вече беше късно, много след края на работното време. Той ми се обади на следващата сутрин, за да ми каже, че ще се срещне с мен.

— Не мога да повярвам, че караш бедния човечец отново да се разкарва до тук, скъпа — Тод правеше чай и подреждаше бисквити в една чиния, сякаш те биха могли да компенсират детектив Финбъро заради неудобството, което му причинявам.

— Той трябва да разбере за лекарствата.

— Полицията вече знае за тях, скъпа.

— Не е възможно.

Тод добави бисквити с шоколадов крем към бисквитите със сметанов крем, подреди ги в две прави редици — жълта и кафява; изразяваше раздразнението си чрез симетрията на бисквитите.

— Да. Възможно е. И ще са стигнали точно до същото заключение като мен.

Той се извърна да свали тенджерата с вряща вода от котлона. Предната вечер си беше замълчал, когато му казах за лекарствата; само ме беше попитал защо не съм му казала каква е истинската цел на срещата ми с Кристина.

— Не мога да повярвам, че сестра ти не е имала даже чайник.

На вратата се позвъни.

Тод поздрави детектив Финбъро, после тръгна да вземе мама. Планът беше двете с нея заедно да опаковаме нещата ти. Мисля, че Тод се надяваше с това действие да бъда принудена да намеря убежище. Да, знам, отново американизъм, но дори не знам английския му еквивалент; „да се изправя лице в лице с фактите“ би казала мама, предполагам.

Детектив Финбъро седна на дивана ти и учтиво изяде една бисквита, докато му предавах разговора си с Кристина.

— Вече знаем за седатива и за фенциклидина.

Бях удивена. В крайна сметка Тод се беше оказал прав.

— Защо не ми казахте?

— Мислех, че двете с майка ви си имате достатъчно грижи и без това. Не исках да добавям към тях ненужен стрес. А и лекарствата просто потвърдиха нашето убеждение, че Тес се е самоубила.

— Мислите, че нарочно ги е взела?

— Няма данни за някаква принуда. Приемането на упойващи вещества е често срещано при хора, които възнамеряват да извършат самоубийство.

— Но количеството не е било достатъчно, за да я убие, нали?

— Не, но може би Тес не го е знаела. В края на краищата тя не е правила други подобни опити в миналото, нали?

— Не. Не е. Нито пък го е направила този път. Трябва да са я подмамили да ги вземе. — Опитах се да разчупя самоувереното съчувствие по лицето му. — Нима не разбирате? Той я е упоил, за да може да я убие, без тя да окаже съпротива. Именно поради това по тялото й няма следи от борба.

Но не успях да променя нито изражението, нито мнението му.

— Или просто е взела прекалено голяма доза, която обаче се е оказала недостатъчна.

Бях като някое деветгодишно дете, направлявано с твърда ръка от загрижен учител в извличането на правилните отговори от текста пред него.

— Ами фенциклидина? — попитах, понеже смятах, че детектив Финбъро няма как да има отговор на въпроса, как това вещество се е озовало в тялото ти.

— Говорих с един инспектор от отдел „Наркотици“ — отвърна детективът. — Той ми каза, че от години дилърите го представят за ЛСД и го продават вместо ЛСД. Има цял списък с негови нови наименования: хог, озон, уак, ангелски прах. Дилърът на Тес вероятно…

Прекъснах го:

— Мислите, че Тес е имала „дилър“?

— Извинявам се. Имах предвид човекът, който й е дал или продал фенциклидин. Той или тя не биха й казали какво всъщност взима. Също така говорих с психиатъра на Тес, доктор Никълс, и…

Прекъснах го пак:

— Тес не би докоснала дрога, каквато и да било. Тя ненавиждаше наркотиците. Дори в училище, когато приятелките й пушеха или поне опитваха трева, тя отказваше да има нещо общо с това. Приемаше здравето си като дар, отказан на Лео, и смяташе, че няма право да го унищожава.

Детектив Финбъро замълча за момент, сякаш наистина обмисляше гледната ми точка.

— Но тя вече не е била ученичка с типичните за онази възраст притеснения, нали така? Не казвам, че е искала да използва наркотици или че го е правела преди, но мисля, че би било напълно разбираемо, ако е желаела да избяга от мъката си.

Спомних си го да казва, че след загубата на Хавиер си била в ада — място, което никой не би могъл да подели с теб. Дори аз. Спомних си и за копнежа си за поне едно хапче приспивателно, което да ми даде няколко часа покой.