— Можеш ли да ме закараш до летището? Ще се възползвам и от най-малката възможност.

— Ще поръчам такси — отвърна той. Беше изпил две чаши вино. Някога високо ценях неговата предпазливост.

Аз, разбира се, не споделям всичко това с господин Райт. Просто му казвам, че мама ми се обади на двадесет и шести януари в три и половина следобед нюйоркско време и ми каза, че си изчезнала. Подобно на теб, той се интересува от голямата картина, не от дребните детайли. Дори когато беше дете, картините ти бяха големи, преливаха извън краищата на листа, докато моите внимателни рисунки аз изпълнявах с помощта на молив, линия и гума. По-късно ти започна да рисуваш абстрактни платна, с които изразяваше огромни истини в смели петна от ярки цветове, докато аз бях напълно подходяща за работата си на корпоративен дизайнер, при която трябваше да сравнявам всеки възможен цвят на този свят с неговия номер в стандартизирания каталог. Тъй като ми липсва твоят талант с широките мазки на четката, ще ти разкажа тази история в акуратни детайли. Надявам се, че подобно на един поантилист ще успея да нарисувам картина от точки, а когато я завърша, ще разберем какво се е случило и защо.

— Значи до момента, в който се е обадила майка ви, не сте и подозирали за някакъв проблем? — пита господин Райт.

Усещам познатата замайваща вълна на чувството за вина.

— Не. Нищо не беше привлякло вниманието ми.

Пътувах първа класа, там беше единственото свободно място, което беше останало. Докато летяхме през облаците — слоят между ада и рая, — си представях как ти се карам, задето си ми причинила всичко това. Карах те да ми обещаеш, че никога повече няма да ми въртиш подобни номера. Напомнях ти, че скоро ще ставаш майка и че вече е време да започнеш да се държиш като възрастна.

—_ Не е нужно „по-голяма сестра“ да се превръща в твоя професия, Биатрис._

На каква тема точно ти изнасях лекция, когато ми каза това? Може да е било на всякаква; важното е, че наистина цял живот съм възприемала позицията си на по-голяма сестра като един вид работа, и то такава, за каквато съм идеално пригодена. И докато летях, за да те открия — защото щях да те открия (грижата за теб е съществена част от длъжностната ми характеристика), — се успокоявах от познатия сценарий, в който по-извисената, зряла, голяма сестра гълчи хвърчащото във въздуха безотговорно малко момиче, което вече трябваше да се е научило на ред.

Самолетът започна да се снишава над „Хийтроу“. Под нас се стелеше Западен Лондон, скрит под лека снежна пелена. Лампичката за поставяне на предпазните колани светна и аз започнах да се пазаря с Бога: обещавах да направя всичко, ако те открият жива и здрава. Щях да сключа сделка и с дявола, стига да ми беше предложил.

Когато самолетът докосна грубо асфалта, въображаемото ми раздразнение се разпадна на парченца влудяващо безпокойство. Бог се превърна в герой от детска приказка. Властта ми на по-голяма сестра замря в неподвижно безсилие. Ясно си спомних смъртта на Лео. Скръбта, заседнала в гърлото ми като боклук, ме превърна в нещастна развалина. Не можех да загубя и теб.

Прозорецът е изненадващо голям за прозорец на офис и лъчите на пролетното слънце нахлуват на потоци през него.

— Значи сте направили връзка между изчезването на Тес и смъртта на Лео? — пита господин Райт.

— Не.

— Казахте, че сте си мислели за Лео?

— Мисля си за него през цялото време. Той ми беше брат. — Писнало ми е да обяснявам. — Лео умря от кистозна фиброза, когато беше на осем години. Тес и аз не сме наследили болестта, родили сме се напълно здрави.

Господин Райт се опитва да изключи лампата над главите ни, но по някаква причина тя не иска да угасва. Той извинително свива рамене и отново сяда.

— После какво стана? — пита ме.

— Мама ме посрещна и аз отидох в полицейския участък.

— Можете ли да ми разкажете за това?

Мама ме чакаше на летището, облечена в палтото си от камилска вълна на марката „Джейгър“. Забелязах, че не си е сресвала косата и че гримът й е доста непохватно поставен. Знам: не бях я виждала в такъв вид от погребението на Лео.

— През целия път от Литъл Хадстън до тук пътувах с такси. Самолетът ти закъсня.

— Само с десет минути, мамо.

Навсякъде около нас се прегръщаха влюбени, роднини и приятели, щастливи да се видят отново. Ние двете обаче се чувствахме физически неловко една с друга. Не мисля, че дори се целунахме.

— Може да се опитва да се свърже с мен по телефона, докато съм навън — каза мама.

— Ще го направи отново.

Но откакто бях кацнала, бях проверила безброй пъти мобилния си телефон.

— Много глупаво от моя страна — продължи мама. — Не зная защо очаквам да ми позвъни. Тя на практика е спряла да ми се обажда. Прекалено голямо усилие ще й коства, предполагам. — Разпознах твърдите трохи на раздразнението. — А кога за последно си направи труда да ме посети?

Зачудих се кога ли и тя ще започне да сключва сделки с Бога.

Взех кола под наем. Беше едва шест часа сутринта, но трафикът по М-4 в посока Лондон вече беше достатъчно натоварен; ядосаното гневно пълзене на абсурда, наречен „час пик“, забавено още повече от снега. Отивахме направо в полицейския участък. Не успях да включа парното на колата и думите ни за кратко увисваха като малки кълбета пара в студения въздух помежду ни.