Едва долавям гласа на една журналистка, която говори по мобилния си телефон от другата страна на задната врата. Диктува нещо. Собственото ми име изскача и ме шибва в лицето: Арабела Биатрис Хеминг. Мама твърди, че никой никога не ме е наричал с първото ми име, затова винаги съм предполагала, че дори докато съм била бебе е било повече от ясно, че не съм никаква Арабела — име, което изскача и разцъфтява, изписано с черно калиграфско писмо. Име, което приляга на момичета, на които им казват Бела или Белс, или Бел — толкова много красиви възможности. Не, от самото начало е било очевидно, че съм Биатрис — разумно и простичко изписано с печатен шрифт, без някой да се крие в него. Татко избрал името Арабела, преди да се родя. Действителността сигурно се е оказала разочароваща.

Журналистката отново приближава достатъчно, за да я чувам, мисля, че води нов разговор; извинява се, че работи до късно. Отнема ми момент, докато осъзная, че аз, Арабела Биатрис Хеминг, съм причината за това. Първият ми импулс е да изляза навън и да се извиня, но пък добре ме познаваш — аз винаги първа се спусках към кухнята, когато мама започваше да дава ядосано сигнал с потракване на тиганите. Журналистката се отдалечава. Не чувам думите й, но долавям тона й — кротък, леко отбранителен, деликатно затихващ. Внезапно гласът й се променя. Сигурно говори с детето си. Тонът й прониква през вратата и прозорците и сгрява апартамента ти.

Може би трябва да проявя разбиране и да й кажа да си върви у дома. Делото още тече, така че не ми е позволено да им казвам каквото и да било преди края на процеса. Но и тя като останалите е наясно с това. Не се опитват да узнаят за теб факти, а емоции. Искат да стисна силно ръце, за да им дам възможност за близък план на побелелите кокалчета на пръстите ми. Искат да видят как няколко сълзи изскачат от очите ми и подобно на охлюви оставят следи от размазана черна спирала по страните ми. Затова оставам вътре.

Репортерите и антуражът им от техници най-накрая си тръгват, оставяйки ясни следи от цигарена пепел по стъпалата пред апартамента ти и фасове, изгасени в саксиите ти с нарциси. Утре ще поставя навън пепелници. Всъщност бях подценила някои от тях. Трима ми се извиниха, че се натрапват, а един оператор дори ми подари няколко хризантеми от магазина на ъгъла. Знам, че никога не си харесвала хризантемите.

— Те са бозави или есенно кафяви като ученически униформи дори през пролетта — каза ти с усмивка; подиграваше ми се, че ценя някакво цвете заради неговата подреденост и дълготрайност.

— Често са в наистина ярки цветове — отвърнах, без да се усмихвам.

— Прекалено ярки. Създадени, за да бият на очи на фона на безкрайните квадратни метри цимент по паркингите.

Но поувехналите образци, които получих от оператора, са проява на неочаквана загриженост, порция състрадание — толкова изненадващо, колкото стръковете иглика покрай някоя магистрала.

Операторът с хризантемите ми каза, че тази вечер по „Новините в десет“ ще има „специално предаване“, посветено на твоята история. Току-що се обадих на мама, за да й кажа. Мисля, че по някакъв странен начин тя всъщност изпитва майчинска гордост от многото внимание, което получаваш. А ще има и още. Според един от звукооператорите, утре ще има представители и на много чуждестранни медии. Забавно е, обаче — странно забавно, — че когато се опитах да предупредя хората преди няколко месеца, никой не поиска да ме чуе.

Понеделник следобед

Изглежда сега вече всички искат да слушат — пресата, полицията, адвокатите; химикалките драскат, главите се накланят напред, миниатюрните касетофони бръмчат. Днес следобед ще дам свидетелски показания пред адвоката по обвинението от следствената служба — част от подготовката за процеса след четири месеца. Известно ми е, че показанията ми са от жизненоважно значение за обвинението, тъй като съм единственият човек, запознат с цялата история.

Въпросният адвокат, господин Райт, седи срещу мен. Мисля, че наближава четиридесетте, но може би е по-млад и просто лицето му е било изложено на твърде много истории, подобни на моята. Изражението му е бдително и той едва забележимо се накланя към мен, поощрявайки ме да му се доверя. Добър слушател, казвам си, но какъв ли тип мъж е?

— Ако не възразявате — казва той, — бих искал да ми разкажете всичко от самото начало и да ме оставите да отсея важната информация по-късно.

Кимам.

— Не съм напълно сигурна кое е началото.

— Може би моментът, когато за пръв път разбрахте, че нещо не е наред?

Забелязвам, че носи хубава италианска ленена риза и грозна полиестерна вратовръзка на щампи — не е възможно двете да са избирани от един и същ човек. Едното трябва да е подарък. Ако това е вратовръзката, щом я носи, адвокатът трябва да е добър по душа. Не съм сигурна дали вече съм го споменала, но умът ми е придобил новия навик да се отклонява от същественото, когато не иска да се занимава с настоящето.