Кейтлин отстъпи и изкрещя вече от ужас.

Докато Нора гледаше, неспособна да се помръдне, подобието на съпруга й взе последното стъпало и се затътри по сцената.

— Бил! — каза Кейтлин и се притисна към катедрата. Гласът й почти не се чу сред надигащите се викове наоколо. — Почакай! Мили боже, не! Не и мен! Не…!

Ръката с ножа се поколеба, треперейки във въздуха. След това се спусна рязко надолу — и се заби в гръдния кош на Кейтлин; вдигна се отново и отново се спусна; плисна внезапен фонтан от кръв по покритата със струпеи ръка, която удряше надолу, вдигаше се, отново удряше. След това фигурата се обърна и избяга зад сцената, а Нора усети, че краката й омекват и я поглъща мрак, скрива всичко, залива я напълно.

Коридорът миришеше на котки. Д’Агоста тръгна по него и стигна до апартамент 5Д. Натисна звънеца и чу звука да отеква силно вътре. Последва тътрене на чехли, после шпионката се затъмни, когато някой допря око до нея.

— Кой е? — чу се треперлив глас.

— Лейтенант Винсънт Д’Агоста. — Той откачи значката си.

— Доближете я, не мога да я прочета.

Той я вдигна към шпионката.

— Застанете така, че да мога да ви видя.

Д’Агоста пристъпи и въздъхна.

— Какво искате?

— Госпожо Пизети, говорихме с вас преди. Разследвам убийството на Смитбак.

— Нямам нищо общо с никакво убийство.

— Знам, госпожо Пизети. Но вие се съгласихте да говорите с мен за господин Смитбак, който ви е интервюирал за „Таймс“. Спомняте ли си?

Мина известно време. След това се чу издърпването на едно, две, три резета, сваляне на верига и вратата се отвори с изщракване, задържана от втора верига.

Д’Агоста вдигна отново значката си и чифт малки кръгли очички се плъзнаха за втори път по нея.

Последната верига изтрака и вратата се отвори до края.

Дребната възрастна дама, която Д’Агоста си бе представял, се материализира пред него, крехка като китайска порцеланова чаша за чай, с хавлиен халат, придържан от ръка с изпъкнали сини вени, и стиснати устни. Очите й, черни и блестящи като на мишка, го изгледаха отгоре до долу.

Той бързо пристъпи вътре, за да избегне затръшването на вратата в лицето му. Апартаментът беше старомоден, затоплен до екваториални равнища, голям и разхвърлян, с кресла, с издута до пръсване тапицерия, дантелени покривчици на облегалките, лампи с ресни, дрънкулки и антикварни предмети. И котки. Естествено.

— Може ли? — Д’Агоста посочи едно кресло.

— Че кой ви спира?

Д’Агоста избра креслото, което изглеждаше най-малко издуто, но въпреки това задникът му потъна обезпокоително дълбоко като в плаващи пясъци. Една котка мигновено скочи на облегалката за ръце и започна да мърка, извивайки гръб.

— Слез долу, Скамп, и остави човека на мира. — Госпожа Пизети имаше силен куински акцент.

Естествено, котката не я послуша. Д’Агоста не обичаше котки. Той леко я побутна с лакът. Котката замърка само още по-силно, очевидно приемайки движението му за проява на нежност.

— Госпожо Пизети — Д’Агоста извади бележника си и се опита да игнорира котката, която осея с косми чисто новия му костюм „Ротманс“, — разбрах, че сте говорили с Уилям Смитбак на… — той се консултира с бележките си — трети октомври.

— Не си спомням кога беше. — Тя поклати глава. — Просто става все по-лошо и по-лошо.

— Можете ли да ми кажете за какво говорихте?

— Нямам нищо общо с убийството.

— Знам това. Определено не сте заподозряна. Вижте, срещата ви с господин Смитбак…?

— Той ми донесе малък подарък. Чакайте да видя… — Тя започна да търси из апартамента, парализираната й ръка най-сетне се спря на малка порцеланова котка. Тя я занесе на Д’Агоста и я пусна в скута му. — Подари ми това. Китайска е. Могат да се намерят на Кънел стрийт.

Д’Агоста прехвърли фигурката в ръката си. Това бе страна на Смитбак, която не познаваше — да носи подаръци на дребни възрастни дами, дори такива кисели като Пизети. Разбира се, сигурно е било за да си подсигури интервю.

— Много мило. — Той я остави на една странична масичка. — Та за какво говорихте, госпожо Пизети?

— Онези ужасни убийци на животни — тя посочи към близкия прозорец. — Там, във Вилата.

— Разкажете ми онова, което му казахте.

— Ами, човек може да чуе крясъците нощем, когато вятърът духа откъм реката. Ужасни звуци, колят животни, прерязват им гърлата! — Гласът й се извиси и тя произнесе последното изречение с особено удоволствие. — Някой трябва да пререже технитегърла!