Той понечи да посочи към друг репортер, но внезапно един глас се открои над другите. Д’Агоста се обърна намръщен. Един мъж стоеше почти отпред: висок, с вид на човек, завършил скъпо частно училище, с къса жълтеникавочервена коса, рипсена вратовръзка и трапчинка на брадичката, в която можеш да паркираш камион.

— Искам да знам какъв реаленпрогрес е направен — каза той със силен, гръмовит глас. Въпросът беше толкова неясно формулиран, толкова агресивен, че за момент Д’Агоста замълча слисан.

— Моля? — произнесе след малко той.

— Аз съм Брус Хариман — продължи мъжът. — От „Таймс“. Член на нюйоркското дружество на журналистите — моят добър приятел Бил Смитбак — е бил брутално убит. Измина една седмица. Така че нека го кажа по друг начин: защо има толкова малък напредък по случая?

Сред тълпата се понесе ропот. Няколко глави кимнаха в съгласие.

— Всъщност напредък има. Очевидно не съм свободен да се впускам във всички подробности. — Д’Агоста знаеше колко неубедително прозвуча, но това бе най-доброто, което можеше да направи.

Само че Хариман не му обърна внимание.

— Това беше нападение над журналист за това, че си върши работата — каза той с чувство. — Нападение срещу нас, срещу нашата професия.

Одобрителният шепот се засили. Д’Агоста понечи да извика друг, но Хариман отказа да млъкне.

— Какво става във Вилата? — повиши глас той.

— Както казах, няма доказателства, че Вилата е намесена…

Хариман го прекъсна.

— Защо са им позволили открито да измъчват и убиват животни? А може би дори не само животни? Лейтенант, сигурно знаете, че много нюйоркчани си задават същия въпрос: Защо полицията не е направила абсолютно нищо?

Изведнъж тълпата се разкрещя — питаха, жестикулираха, лицата им бяха гневни. И когато един след друг станаха на крака, Хариман седна със самодоволно изражение на патрицианското си лице.

Ролсът мина през голяма бяла порта и продължи по калдъръмената алея, която се извиваше сред древни дъбове, преди да се отвори внезапно към голямо имение, заобиколено от допълнителни постройки: конюшня, белведере, зимна градина и голям хамбар с червен покрив, изграден върху основа от стар камък. Отвъд, една обширна, грижливо поддържана ливада водеше към водите на Лонг Айлънд Саунд, проблясващи на утринната светлина.

Д’Агоста подсвирна.

— Исусе, не му е зле!

— Настина. А дори не можем да видим къщата на пазача, летището за хеликоптери и рибния развъдник от мястото, на което сме.

— Припомни ми отново защо сме тук — каза Д’Агоста.

— Господин Естебан е един от хората, които са се оплаквали най-много от Вилата. Любопитен съм да чуя неговото мнение за мястото от първа ръка.

При един знак от Пендъргаст Проктър спря колата пред хамбара. Вратите му бяха широко отворени, и без да каже и дума, агентът излезе бързо от Ролса и изчезна във вътрешността на постройката.

— Хей, къщата е насам… — Д’Агоста се запъна. Той се огледа неспокойно. Какво, по дяволите, беше измислил този път Пендъргаст?

Чу звук от цепене на дърва. Шумът спря и миг по-късно иззад бараката за дърва се показа един мъж с брадва в ръка. В същото време Пендъргаст изникна от тъмнината на хамбара.

Мъжът се приближи без да изпуска брадвата.

— Изглежда, че попаднахме тук на истински Пол Бъниън 16 — промърмори Д’Агоста, когато агентът се присъедини към него.

Мъжът беше висок, с къса прошарена брада, дълга коса, която стигаше до под яката му и плешивина на върха на главата. Въпреки испанската фамилия, изглеждаше като англичанин — всъщност, с изключение на прическата, можеше да мине спокойно за ходеща реклама на „Лендс Енд — магазини за облекло“, стегнат в спретнато изгладен войнишки камуфлажен клин, карирана риза, с работни ръкавици — жилав и в отлична физическа форма. Той изтупа няколко дървени стърготини от ризата си, преметна брадвата на рамо и свали едната си ръкавица да се ръкува с тях.

— Какво мога да направя за вас? — попита той. В мелодичния му глас не се усещаше и следа от акцент.

Пендъргаст показа значката си.

— Специален агент Пендъргаст, Федерално Бюро за Разследване. Лейтенант Винсънт Д’Агоста, НПУ, отдел „Убийства“.

Очите се присвиха, устните се стегнаха, докато мъжът внимателно разглеждаше значката. Най-после той вдигна поглед и го плъзна по Ролса.

— Хубави коли карате там.

— Бюджетът е орязан — отвърна Пендъргаст. — Всеки прави най-доброто, каквото може.