Можеше да изтърпи много, но това вече бе прекалено. Като остави полуизпитата си чаша на една близка маса, тя се приведе зад един едър мъж и се отдалечи, изчезвайки от погледа на Хариман.

Точно тогава лампите угаснаха и водещият излезе на сцената. Музиката утихна и шумната тълпа замря.

— Дами и господа! — извика мъжът и обгърна подиума с ръце. — Добре дошли на годишната церемония по връчване на наградите в прес клуб „Готам“. Казвам се Одън Макджордж и оглавявам тазгодишния комитет по номинациите. Радвам се да ви видя всички тук. Приготвили сме ви чудесно събитие тази вечер.

Нора се приготви да изслуша несвързаното встъпление, изпълнено със самоиронични анекдоти и нескопосани шеги.

— Беше ми приятно да стоя тук, да ви разсмивам с тъпи майтапи и да говоря за себе си — каза Одън. — Но тази вечер имаме да раздаваме много награди. Така че да се залавяме! — Той извади една картичка от джоба на сакото си и я сканира бързо. — Нашата първа награда е нова за тази година: наградата Джак Уилсън Донахю за разследваща журналистика, спонсорирана от вестник „Уест Сайдър“. И сега наградата за пет хиляди долара от страна на „Уест Сайдър“ ще връчи достойната за подражание от журналистическата общност, самата Кейтлин Кид!

Нора гледаше как Кейтлин се изкачи на сцената под хор от аплодисменти, одобрителни викове и няколко възхитени подсвирквания. Тя се ръкува с Одън, след което извади един микрофон от поставката му.

— Благодаря, господин Макджордж — каза тя. Изглеждаше малко нервна пред цялата тази възбудена тълпа, но гласът й беше силен и ясен. — „Уест Сайдър“ е толкова млад, колкото този клуб е стар — започна тя. — Някои хора казват: прекалено млад. Но фактът е, че нашият вестник не би могъл да бъде по-щастлив от това да е част от тазвечерното събитие. И с тази нова награда нашите пари отиват при тези, които имат смелост да говорят истината!

Буря от одобрителни викове.

— Има много награди за журналистически постижения — продължи тя. — Повечето от тях са съсредоточени върху качеството на отпечатаната дума. Или може би нейната навременност. Или — позволявам си да кажа — политическа коректност.

Подигравки, смях, дюдюкания.

— Но какво ще кажете за една награда за проявена смелост? За настойчивостта да направиш всичко, каквото трябва, за да напишеш историята, да я напишеш правилно, да я напишеш сега.За това да те гонят от едната врата, а ти да влизаш от другата!

Този път виковете и ръкоплясканията разтърсиха цялата зала.

— Това е, на което държи „Уест Сайдър“. Да, ние сме нов вестник, така е. Но това ни прави само още по-нахъсани.

Точно когато последните ръкопляскания заглъхнаха, в единия край на залата се надигна някаква суматоха.

— Следователно е съвсем справедливо „Уест Сайдър“ да спонсорира тази нова награда!

Странна тръпка — полуахване, полустон — премина през залата. Нора се намръщи, загледана над морето от глави. Около входа тълпата се дръпна рязко назад, опразвайки мястото. Чуха се викове, изпълнени едновременно със смут и със страх.

Какво ставаше, по дяволите?

— И така, аз… — Кейтлин спря по средата на изречението, когато забеляза смута. Тя погледна към входа. — Ъ-ъ-ъ… един момент…

Вълнението се засили, присъстващите се разцепиха на две, освобождавайки коридор по посока на сцената. В центъра й имаше нещо, фигура, от която хората явно се ужасяваха. Последваха несвързани крясъци, викове. И изведнъж залата утихна странно.

Кейтлин Кид произнесе в тишината:

— Бил? Смитбак?!

Фигурата тръгна напред и стигна до основата на сцената. Нора гледаше с широко отворени очи; усети, че й се завива свят, не можеше да повярва на очите си.

Това беше Бил. Облечен в широка зелена болнична престилка, отворена на гърба. Кожата му беше жълтеникава, а лицето и ръцете му бяха покрити със спечена кръв. Беше страшно, ужасно променен, призрак от някъде отвъд — призрак ужасно приличащ на онзи, който я беше преследвал във Вилата. И все пак не можеше да бъде сбъркано лизнатото над челото му, стърчащо от сплъстената коса; не можеше да бъдат сбъркани дългите крайници.

— Боже — чу се да простенва Нора. — О, боже…

— Смитбак! — изкрещя Кейтлин с пронизителен глас.

Нора не можеше да помръдне. Кейтлин извика — стенание, което проряза въздуха в залата като бръснач.

— Това си ти! — извика тя.

Странното същество се изкачваше на сцената. Движенията му бяха несигурни, тътреше краката си.

Ръцете висяха, отпуснати встрани. Едната държеше тежък нож, острието едва се виждаше под дебелия слой засъхнала кръв.