— Така е.

— Вие ли сте Алигзандър Естебан? — попита Д’Агоста.

— Същият.

— Бихме искали да ви зададем няколко въпроса, ако не възразявате.

— Имате ли съдебна заповед?

— Търсим някой да ни помогне за убийството на Уилям Смитбак, журналиста от „Таймс“ — каза Пендъргаст. — Бих го счел за услуга, ако отговорите на въпросите ни.

Мъжът кимна, поглади брадата си.

— Познавах Смитбак. Ще направя каквото мога, за да помогна.

— Вие продуцирате филми, така ли е? — попита Пендъргаст.

— Правех го. Напоследък прекарвам повечето от времето си във филантропски занимания.

— Видях статията за вас в „Мадмоазел“. Онази, в която ви наричат „модерният Де Мил“.

— Историята е моя страст. — Естебан се засмя с фалшива скромност. Не се получи.

Д’Агоста внезапно си спомни: Естебан беше онзи тип, който направи сензационните, евтини исторически филми. Беше ходил с Лора Хейуърд да гледа последния, „Бягство“ — за прочутото бягство на трийсет и трима затворници в началото на шейсетте години. Нито той, нито Лора го бяха харесали. Имаше и един друг, който той едва си спомняше: „Последните дни на Мария Антоанета“.

— Но повече ни интересува организацията, която ръководите. „Хора за Други Животни“ — така беше, нали?

Той кимна.

— ХДЖ, точно така. Въпреки че аз съм само говорител. Едно добре познато име, отдадено на каузата. — Той се усмихна. — Рич Плок е шефът.

— Разбирам. А вие сте се свързали с господин Смитбак във връзка със серията материали, които е планирал да напише за Вила Жирондел, известна като Вилата?

— Нашата организация винаги е проявявала загриженост към оплакванията за жертвоприношения на животни там. Това се прави от дълго време насам, но не се вземат никакви мерки. Свързах се с всички вестници, включително с „Таймс“, и най-накрая господин Смитбак ме потърси.

— Кога беше това?

— Чакайте да видим… мисля, че беше около седмица или там някъде, преди той да публикува първата си статия.

Пендъргаст кимна, след това изглежда загуби интерес към задаването на въпроси. Д’Агоста се възползва.

— Разкажете ни за това.

— Смитбак ми се обади и се срещнахме в града. Бяхме събрали доста информация за Вилата — оплаквания от съседи, свидетелства на очевидци за това, че са били доставяни живи животни, фактури за продажби, такива работи — и аз му предадох копия от тях.

— Те съдържаха ли някакво доказателство?

— Много доказателства! Хората в Инууд чували, че от години там се измъчват и убиват животни. Градската управа не направила абсолютно нищо заради някои политически коректни идеи относно свободата на религиите или някакви такива глупости. Не ме разбирайте погрешно, аз съм изцяло за свободата на религиите — но не и ако това означава да се измъчват и избиват животни.

— Дали Смитбак си е създал някакви врагове, за които да знаете, след като е публикувал първата си статия за жертвоприношенията?

— Сигурен съм, че да, точно както и аз. Тези хора във Вилата са направо фанатици.

— Разполагате ли с точна информация за това? Нещо, което му е било казано, заплашителни обаждания по телефона, или имейли към вас или към него, нещо такова?

— Получих нещо веднъж в пощенската си кутия, някакъв амулет или нещо подобно. Изхвърлих го. Не знам дали е дошло от Вилата или не — въпреки, че пратката носеше клеймо от Горен Манхатън. Тези хора се поддържат. Една много, многостранна група. Със силно развито родово чувство и назадничави възгледи, казано най-меко. Винаги са живели тук, на това парче земя.

Д’Агоста потътри крак по калдъръма, мислейки какво друго да попита. Мъжът не им беше казал нещо, което вече да не знаеха.

Пендъргаст внезапно заговори отново.

— Хубаво имение си имате тук, господин Естебан. Държите ли коне?

— Категорично не. Не одобрявам робството на животни.

— Кучета?

— Животните са предопределени да живеят на воля, а не да бъдат унижавани да служат на човека.

— Вегетарианец ли сте, господин Естебан?

— Естествено.

— Женен ли сте? Деца?

— Разведен, без деца. Но вижте…

— Защо сте вегетарианец?

— Убиването на животни за удовлетворяването на апетитите ни е неетично. Да не споменаваме вредата за планетата, разхищението на енергия, докато милиони умират от глад. Както и тази ваша отвратителна кола — съжалявам, не искам да ви обиждам, но няма оправдание за това да се возиш в кола като тази. — Устните на Естебан се изкривиха неодобрително и за миг неговото лице напомни на Д’Агоста една от монахините, която го удряше с линеала по ръката за това, че говори в час. Запита се как ли Пендъргаст ще приеме това, но лицето на агента остана напълно спокойно.