Отпи и позволи на някои спомени да оформят картини в съзнанието му една по една, като се спираше на всяка, преди да премине към следващата. Обектът на всички спомени беше един и същ. Уилям Смитбак Джуниър му помага да стигне навреме и да взриви вратите на Гробницата на Сенеф, и да спаси затворените вътре хора. Смитбак лежи ужасен на задната седалка на едно откраднато такси, докато Пендъргаст, наклонил колата на една страна, се врязва в трафика, опитвайки се да се изплъзне от брат си, Диоген. Още по-отдавна, Смитбак гледа с възмущение и потрес, докато Пендъргаст изгаря рецептата на Арканума до гроба на Мери Грийн. И още по-назад във времето, отново Смитбак, как стои до него по време на ужасната битка със злото, дълбоко под улиците на Ню Йорк сити.

Когато чашата с чай се изпразни, нямаше вече спомени, върху които да размишлява. Пендъргаст остави чашата на татамито и затвори очи за миг. След като ги отвори, той се взря в другата чаша, още пълна, която седеше срещу него. Въздъхна тихо и заговори:

— Аа заненда, сайонара — произнесе той. — Сбогом, приятелю.

Пладне. Д’Агоста натисна копчето на асансьора отново и изруга под нос. Погледна часовника си.

— Девет минути. По дяволите — девет скапани минути откак сме тук.

— Трябва да се научиш добре да оползотворяваш свободното си време, Винсънт — промърмори Пендъргаст.

— Нима? Защо ли ми се струва, че и теб вече не те свърта.

— Напротив. През последните девет минути размишлявах — с огромно удоволствие, при това — над призива на Милтън в трета книга на „Изгубения рай“; върнах се мислено на второто склонение на латинските съществителни — някои латински склонения могат да бъдат едно почти заемащо цялото време занимание — и съчиних наум едно превъзходно писмо, което възнамерявам да изпратя на инженерите, проектирали този асансьор.

Скърцащо изтрополяване извести пристигането на кабината. Вратите се отвориха шумно и претъпканата вътрешност изсипа лекари, медицински сестри и — най-накрая — един труп на носилка. Те влязоха вътре и Д’Агоста натисна бутона, отбелязан с В2.

Почакаха известно време и вратата се затвори с изтракване. Асансьорът започна да се спуска толкова бавно, че изобщо не се усещаше движение. След едно сякаш безкрайно пътуване спря, вратите се отвориха и разкриха облицован с плочки коридор в сутерена, окъпан в зеленикава флуоресцентна светлина и въздух, изпълнен с миризма на формалдехид и смърт. Един портиер зад плъзгаща се преграда охраняваше две заключени стоманени врати.

Д’Агоста се приближи и измъкна значката си.

— Лейтенант Д’Агоста, Нюйоркско полицейско управление, отдел „Убийства“, специален агент Пендъргаст, ФБР. Тук сме, за да се срещнем с доктор Уейн Хефлър.

— Документите във ваничката — долетя лаконичният глас.

Те сложиха значките си в една плъзгаща се вана. Миг по-късно значките им се върнаха, придружени от два пропуска. Стоманените врати се открехнаха с метално изщракване.

— В дъното на залата, втория коридор, лявото рамо на „Т“-то със секретарката.

Жената беше заета и отне още двайсет минути, докато се срещнат с доктора. Докато вратата най-после се отвори и ги въведоха в елегантния офис, Д’Агоста вече си търсеше повод за скандал. И мига, в който видя арогантното, раздразнено лице на помощник патолога, той знаеше, че ще го има.

Патологът стана иззад бюрото си и съвършено умишлено не им предложи да седнат. Беше красив възрастен мъж, жилав и слаб, облечен с вълнена жилетка и папийонка, и колосана бяла риза. На облегалката на стола му висеше сако от туид. Оредялата му сребриста коса беше сресана назад над високото чело. Очите му бяха сини и студени като лед зад очилата с рогови рамки. На облицованите с дървена ламперия стени висяха репродукции на ловни сцени, заедно с колекция знаменца с емблеми на шампионати с яхти в голям стъклен шкаф. Студенокръвен провинциален джентълмен, помисли си Д’Агоста раздразнено.

— Какво мога да направя за вас? — попита мъжът, без да се усмихва, с ръце на бюрото.

Д’Агоста с подчертан жест придърпа за себе си един стол, печелейки време, преди да седне. Пендъргаст се отпусна на съседния стол. Д’Агоста извади един документ от служебното си куфарче и го плъзна върху огромното бюро.

Мъжът дори не го погледна.

— Лейтенант… ъ-ъ-ъ, Д’Агоста, припомнете ми подробностите, ако обичате. Нямам време да чета рапорти точно сега.

— Става въпрос за аутопсията на Колин Фиъринг. Вие сте били на смяна. Спомняте ли си?

— Разбира се. Намереното в река Харлем тяло. Самоубийство.

— Да — каза Д’Агоста. — Ами, аз разполагам с петима надеждни свидетели, които се кълнат, че той е извършителят на убийството на Уест Енд авеню миналата нощ.

— Това е напълно невъзможно.

— Кой идентифицира тялото?

— Сестра му. — Той разлисти нетърпеливо една отворена папка на бюрото си. — Кармела Фиъринг.

— Други от семейството?

Още нетърпеливо разлистване.

— Само майка. Невменяема, в частна клиника.