— Не точно.

— Не мисля, че трябва да го правите. Защо да съсипвате последните няколко месеца от живота й? Имам предвид, той така и така рядко идваше и никога не стоеше дълго. Няма да й липсва.

— Какъв беше той?

Тя направи физиономия.

— Във всеки случай не бих искала такъв син.

— Наистина? Моля ви, обяснете.

— Груб. Противен. Викаше ми Голямата Берта. — Тя се изчерви.

— Възмутително! А как е името ви, скъпа моя?

— Джо-Ан. — Тя се поколеба. — Няма да кажете на госпожа Фиъринг за смъртта му, нали?

— Много сте състрадателна, Джо-Ан. А сега може ли да видим госпожа Фиъринг?

— Къде е тази санитарка? — Тя тъкмо се канеше да натисне бутона отново, когато взе друго решение. — Ще ви заведа лично. Елате с мен. Държа да ви предупредя: госпожа Фиъринг е много луда.

— Луда — повтори Пендъргаст. — Разбирам.

Жената се отлепи с усилие от стола си, горяща от желание да помогне. Те я последваха по дълъг, мъждиво осветен коридор, покрит с линолеум, изпълнен с още по-неприятни миризми: човешки изпражнения, миризма на готвено, на повръщано. От всяка стая, покрай която минаха, се носеха различни шумове: мънкане, стенания, френетично говорене, хъркане.

Жената спря до една отворена врата и почука.

— Госпожо Фиъринг?

— Махай се — долетя немощният отговор.

— Едни джентълмени искат да ви видят, госпожо Фиъринг! — Джо-Ан се опита да извади ясен, предвзет глас.

— Не искам да виждам никого — дойде отговорът отвътре.

— Благодаря, Джо-Ан — каза Пендъргаст с възможно най-любезния си глас. — По-нататък ще се справим сами. Вие сте едно съкровище.

Те пристъпиха вътре. Стаята беше малка, с минимум мебели и лични принадлежности. Беше доминирана от едно болнично легло, което се намираше в центъра на покрития с изтъркан линолеум под. Пендъргаст пъргаво се плъзна в един стол до леглото.

— Махай се — каза жената отново със слаб глас и без всякакъв опит за убеждаване. Тя лежеше в леглото. Несресана, накъдрена снежнобяла коса ограждаше главата й като ореол, а някога сините й очи, сега бяха почти бели; кожата й бе толкова тънка и прозрачна, като пергамент. Д’Агоста виждаше лъскавата извивка на черепа й под разпиляната коса. Мръсни чинии от миналия преди часове обяд стояха на камара върху една болнична маса на колелца.

— Здравейте, Гладис — каза Пендъргаст и взе ръката й. — Как сте?

— Отвратително.

— Може ли да ви задам един личен въпрос?

— Не.

Пендъргаст стисна ръката.

— Спомняте ли си първото си мече?

Избелелите очи го погледнаха с неразбиращо изражение.

— Вашето първо плюшено мече. Помните ли?

Бавно, учудено кимане.

— Как му беше името?

Дълга тишина. След което тя заговори.

— Моли.

— Хубаво име. Какво се случи с Моли?

Поредна пауза.

— Не знам.

— Кой ви подари Моли?

— Татко. За Коледа.

Д’Агоста видя проблясък на живот в тези угаснали очи. Не за пръв път се учудваше какво цели Пендъргаст с такива странни въпроси.

— Колко ли сте се радвали на този чудесен подарък — каза Пендъргаст. — Разкажете ми за Моли.

— Беше направено от съшити ведно къси чорапи, натъпкани с парцали. Имаше нарисувана папийонка. Обичах това мече. Нощем спях с него. Когато беше до мен, се чувствах в безопасност. Никой не можеше да ми стори нищо. — Сияйна усмивка озари лицето на старата жена, от очите й бликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите.

Пендъргаст бързо й предложи книжна кърпичка от пакетче, което измъкна от джоба си. Тя я взе, попи очите си и издуха носа си.

— Моли — повтори след това с далечен глас. — Какво не бих дала да прегърна онова глупаво парцалено мече отново. — Очите й за пръв път се фокусираха върху Пендъргаст.

— Кой сте вие?

— Приятел — отвърна агентът. — Просто минах да си побъбрим. — Той се надигна от стола.

— Трябва ли вече да тръгвате?

— Боя се, че да.

— Минете пак. Харесвам ви. Вие сте изискан млад мъж.

— Благодаря ви. Ще се опитам.

На излизане Пендъргаст подаде визитната си картичка на Джо-Ан.

— Ако някой позвъни на госпожа Фиъринг, ще бъдете ли така любезна да ме уведомите?

— Разбира се! — Тя взе визитката с нещо, близко до благоговение.

Миг по-късно те излязоха от входа и тръгнаха към празния паркинг, от който Ролс Ройсът се плъзна напред, за да ги посрещне. Пендъргаст отвори вратата за Д’Агоста. След петнайсет минути вече се носеха по междущатско шосе 87 към Ню Йорк сити.