— А дали е имал близки приятели? Други роднини?

— Не го познавах достатъчно добре, за да кажа. Изглеждаше малко саможив. Прибираше се в необичайни часове — актьор, както знаеш, работеше в театър.

Д’Агоста направи справка с бележника си, където беше надраскал няколко рутинни въпроса.

— Още малко формалност, за протокола. От колко време сте женени с Бил? — Той не успя да зададе въпроса в минало време.

— Това беше първата ни годишнина.

Д’Агоста се опита да запази гласа си спокоен и неутрален. Но сякаш гърлото му беше запушено и той преглътна мъчително.

— От колко време работеше в „Таймс“?

— От четири години. Преди това е бил в „Поуст“. А преди това беше на свободна практика, пишеше книги за музея и бостънския Аквариум. Ще ти изпратя копие на резюметата за книгите. — Тук гласът й притихна още. — Ако искаш.

— Благодаря ти, ще е от полза. — Д’Агоста си отбеляза нещо. След това вдигна поглед към нея. — Нора, съжалявам, но трябва да те попитам. Имаш ли някаква представа защо Фиъринг го е направил?

Тя поклати глава.

— Някакви спорове? Омраза?

— Не и такива, за които да знам. Фиъринг беше просто един от хората, които живеят в сградата.

— Знам, че въпросите са трудни за теб и оценявам…

— Това, което е трудно, лейтенант, е да знам, че Фиъринг е на свобода. Питай за всичко, което е необходимо да знаеш.

— Окей. Мислиш ли, че е възнамерявал да те задява?

— Възможно е. Макар че не е улучил момента. Дошъл е в апартамента точно след като аз съм излязла. — Тя се поколеба. — Мога ли да задам и аз един въпрос, лейтенант?

— Разбира се.

— По това време на нощта би трябвало да очаква да сме си двамата вкъщи, нали? Но единственото, което е носел, е било нож.

— Точно така. Само нож.

— Но човек не нахълтва в нечий апартамент с нож, ако очаква да се натъкне на двама души. Обикновено носи пистолет.

— Съвсем вярно.

— Какво мислиш, тогава?

Д’Агоста бе размишлявал над това доста.

— Добър въпрос. А ти сигурна ли си, че е бил той?

— За втори път ми задаваш този въпрос.

Д’Агоста поклати глава.

— Просто искам да съм сигурен, това е.

— Но все пак го търсиш, нали?

— По дяволите, разбира се. — Включително и в гроба му.Те вече бяха подготвили документите за ексхумация. — Само още няколко въпроса. Имаше ли Бил врагове?

За пръв и единствен път Нора се засмя. Но в смеха й нямаше веселие; само ниски, безрадостни нотки.

— Репортер на „Ню Йорк Таймс“? Разбира се, че имаше.

— Някой по-конкретно?

Тя се замисли за момент.

— Лукас Клайн.

— Кой?

— Ръководи компания за софтуер тук, в града. Обича да върти любов със секретарките си, после ги принуждава да си държат устата затворена. Бил го разобличи.

— Защо се сещаш точно за него?

— Изпрати на Бил писмо. Заплашително писмо.

— Бих искал да го видя, ако може.

— Няма проблем. Клайн не беше единственият, обаче. Например защитниците на правата на животните. И онези странни пакети…

— Какви странни пакети?

— Получи два през последния месец. Малки кутии със странни неща в тях. Миниатюрни куклички, ушити от бархет. Животински кости, мъх, пайети. Когато се прибера вкъщи… — Гласът й секна, но тя прочисти гърлото си и се окопити бързо. — Когато се прибера, ще се разровя из вестникарските му изрезки и ще събера всички скорошни материали, които може да са разгневили някого. Трябва да говориш с шефа му в „Таймс“, за да разбереш над какво е работел.

— Вече е в списъка ми.

Тя замълча за минута, гледайки го с тези зачервени, решителни очи.

— Лейтенант, не мислиш ли, че това е прекалено абсурдно престъпление? Фиъринг влиза и си излиза без изобщо да му пука за свидетели, без никакво усилие да се дегизира или да избегне охранителната камера?

Това беше другият момент, върху който Д’Агоста беше размишлявал: толкова глупав ли наистина беше Фиъринг? Ако се приемеше, че изобщо е бил той.

— Все още има много неща за изясняване.

Тя задържа очите си върху него по-дълго. След това се наведе към чаршафите.

— Апартаментът още ли е запечатан?