— Не. Днес след десет сутринта ще го отворят.

Тя се поколеба.

— Днес следобед ме изписват и аз… искам де се прибера колкото е възможно по-скоро.

Д’Агоста разбираше.

— Вече съм го подготвил за завръщането ти. Наех една компания, която го изчисти много бързо.

Нора кимна и извърна главата си.

Това беше знак да си тръгва и Д’Агоста се изправи.

— Благодаря ти, Нора. Ще те информирам за развоя на разследването. Ако се сетиш за още нещо, ще ме уведомиш, нали? Ще държим връзка.

Тя отново кимна, без да го погледне.

— И не забравяй какво ти казах. Ще открием Фиъринг — имаш думата ми.

Специален агент Пендъргаст се плъзна тихо по дългия слабо осветен централен коридор на своя апартамент на Уест стрийт 72-а. Мина покрай елегантна библиотека; стая, посветена на ренесансови и барокови маслени платна; изба с контролирана от климатична система температура, натъпкана от пода до тавана с висококачествени вина в каси от тиково дърво; салон с кожени фотьойли, скъпи копринени килими и терминали, свързани с половин дузина база данни, принадлежащи на силите на реда.

Това бяха публичните помещения в апартамента на Пендъргаст, въпреки че може би по-малко от десет души изобщо някога ги бяха виждали. Сега той се беше насочил към частните стаи, познати само на него и на Киоко Ишимура, глухонямата икономка, която живееше в апартамента и го поддържаше.

За няколко години Пендъргаст дискретно бе придобил още два съседни апартамента, когато се появиха на пазара и ги бе присъединил към своя. Сега жилището му бе обърнато в голямата си част към Дакота стрийт 72 и дори отчасти към Сентръл парк Уест; необятно, с безброй пристройки, и все пак крайно лично обиталище.

Достигайки края на коридора, той зави и отвори вратата на нещо, което имаше вид на килер. Малката стая обаче беше празна, с изключение на още една врата в отсрещната стена. Като изключи охранителната система, той отвори вратата и влезе в частните си покои. Премина бързо и през тях, кимна на госпожица Ишимура, която стоеше в просторната кухня и готвеше супа от рибешки глави на печка от ресторантски клас. Както всички помещения на Дакота, кухнята имаше необикновено висок таван. Най-сетне той стигна до края на друг коридор с поредна безлична на вид врата. Отвъд нея се намираше дестинацията му: третият апартамент, неговата светая светих, в която дори госпожица Ишимура влизаше само в крайно редки случаи.

Той отвори вратата към втора стая с размери на килер. Този път обаче на отсрещната стена имаше шоджи, плъзгаща се преграда от дърво и панели от оризова хартия. Пендъргаст затвори вратата след себе си, после пристъпи напред и внимателно дръпна настрана панелите.

Зад тях се разкри тиха градина. Звуци на кротко струяща вода и птичи песни изпълваха въздуха, вече натежал от мирис на бор и евкалипти. Светлината беше слаба и коса, подсказвайки късен следобед или ранна вечер. Някъде в плътната зеленина изгука гълъб.

Тясна пътека от плоски камъни, от двете страни на която стояха каменни фенери, се виеше напред между вечнозелени растения. Като дръпна шоджи, Пендъргаст стъпи върху облите камъчета и тръгна надолу по пътеката. Това беше укироджи, вътрешната градина на един чаен павилион. Дълбоко скритото, почти тайно място излъчваше спокойствие и приканваше към съзерцание. Пендъргаст бе живял с това толкова дълго, че почти бе изгубил способността да оцени колко необичайно е то: съвършена и самостоятелна градина дълбоко в една масивна манхатънска сграда.

Напред, между храстите и дърветата-джуджета, изникна ниска дървена постройка, обикновена и без всякаква украса. Пендъргаст мина покрай церемониалната купа за измиване, стигна до входа на чайния павилион и бавно дръпна плъзгащите се паравани настрана.

Зад тях се намираше самото помещение за чай, декорирано с елегантна пестеливост. Пендъргаст остана на входа за момент и очите му се плъзнаха по висящия свитък в нишата, украсата от церемониални цветя кабана, рафтовете с изрядно чисти бъркалки, лъжички за чай и други принадлежности. След това, като затвори плъзгащата се врата и седна в поза „сейза“ върху едно татами, той започна да изпълнява строгите ритуали на самата церемония.

Чайната церемония беше същината на ритуал на изящество и съвършенство, поднасянето на чай на малка група гости. Макар че Пендъргаст беше сам, изпълни церемонията за гост: за гост, който не бе в състояние да присъства.

Той внимателно взе кутийката, премери стрития на прах чай, разбърка го до идеална консистенция, след това го изля в две изящни чаени чаши от седемнайсети век. Едната сложи пред себе си; другата постави на отсрещната страна на татамито. Остана да седи за момент, загледан в парата, която се издигаше на фини кълба от неговата чаша. После — бавно, замислено — вдигна чашата към устните си.