— Сър!

Гласът на Тимер прекъсна мислите му.

Валенар погледна стройната фигура на застаналия мирно офицер; взря се в сините му очи и изрусялата от слънцето коса, в безупречно чистата му униформа. Командирът на свързочната бойна част Тимер изпъкваше дори всред екипажа, който бе съвършено обучен на мигновено, инстинктивно подчинение. Майка му бе дошла от Германия през 1945-а година; красива жена, културна, чувствена. Тимер бе възпитан строго. И не му бе чужда употребата на сила.

— Свободно — рече Валенар с омекнал тон.

Тимер се отпусна едва забележимо.

Валенар скръсти ръце на гърба си и се вгледа в ясното небе.

— Поемаме на изток — рече той, — но ще се върнем тук утре. Очаква се лошо време.

— Тъй вярно, сър.

Тимер продължаваше да гледа право пред себе си.

— Тогава ще имам една задача за теб. Тя ще е свързана с известен риск.

— Очаквам я с нетърпение, сър.

Команданте Валенар се усмихна.

— Знаех си, че ще е така — рече той и в тона му прозвуча едва доловима нотка на гордост.

Макфарлън спря пред външните врати на лазарета на „Ролвааг“. Винаги бе изпитвал болезнен страх от лекарски кабинети и болници — от всяко място, напомнящо за тленността. Чакалнята на „Ролвааг“ бе лишена дори от фалшивото усещане за спокойствие, което подобни места обикновено се опитват да внушат. Тук липсваха списанията с подгънати ъгълчета и овехтелите репродукции на Норман Рокуел по стените. Единствената украса бе голям училищен, цветен плакат, чийто предмет бяха различните кожни болести. Мястото миришеше толкова силно на медицински спирт и на йод, че Макфарлън бе убеден, че старият доктор ги използваше за почистване на мокета.

Поколеба се за миг, чувстваше се малко глуповато. „Тази поръчка може да почака“, помисли си той. Ала все пак пое дълбоко дъх и в следващия миг прекоси стаята и се озова в дълъг коридор. Спря пред последната врата и потропа върху касата й.

Вътре бяха капитан Бритън и докторът: обсъждаха тихо нещо, надвесени над схемата, която бе разтворена върху масата помежду им. Брамбъл се облегна назад на стола си и небрежно затвори папката.

— А, доктор Макфарлън.

В тона му не се съдържаше никаква изненада. Взря се в очакване с немигащи очи в Макфарлън.

„Това може да почака“, помисли си отново той. Но вече бе твърде късно; и двамата го гледаха в очакване.

— Вещите на Масънкей — рече той. — Онези неща, които бяха намерени с трупа. Сега, след като сте приключили с тестовете, могат ли да бъдат освободени?

Брамбъл продължи да го гледа. Това не бе човешки, състрадателен поглед, а поглед, продиктуван от клиничния интерес.

— Сред тях няма нищо ценно — отвърна докторът.

Макфарлън се облегна на касата на вратата и зачака, не искаше да разкрива нищо пред бдителния поглед. Най-сетне докторът въздъхна.

— След като са фотографирани, не виждам причини да ги държа. Какво точно ви интересува?

— Само ми кажете когато са готови, става ли?

Макфарлън се оттласна от рамката на вратата, кимна на Бритън и се обърна кръгом — към чакалнята. Дръпна вратата, но чу забързани стъпки подире си.

— Доктор Макфарлън? — Беше капитан Бритън. — Ще се изкача горе с вас.

— Не исках да ви развалям раздумката — каза Макфарлън, докато завиваха по коридора.

— И без това трябва да се връщам горе, на мостика. Очаквам нови данни за приближаващата буря.

Поеха по широкия коридор, тъмен, осветен само от сноповете слънчева светлина, които нахлуваха под ъгъл през разположените на равни интервали кръгли финестрини.

— Съжалявам за приятеля ви Масънкей, доктор Макфарлън — рече тя с неочаквана любезност.

Макфарлън я погледна.

— Благодаря ви за съчувствието.

Очите й блестяха дори в тъмния коридор. Запита се дали щеше да го разпитва за носталгичното му желание да види вещите на Нестор, но тя не заговори. След малко го овладя необяснимото чувство за някакво родство с нея.

— Наричайте ме Сам — рече той.

— Добре, Сам.

Излязоха от стълбите на главната палуба.

— Хайде да обходим заедно палубата — предложи Бритън.

Изненаданият Макфарлън я последва през надстройката към кърмата. Нещо в гордата й походка, в полюшването на тялото й, като вървеше, му напомняше за бившата му жена Малу. Кърмата бе обляна в бледа, златиста светлина. Водата в протока блестеше в дълбок тъмносин цвят.

Бритън мина покрай трапа и се облакъти на перилата, примижала на слънцето.