Амира гледаше малкото екранче от течни кристали на дистанционното: червените числа изпъкваха ярко на фона на черната му кутия.

— Спря — рече тя.

— Имаш ли представа защо?

— Изглежда загрява, може би нещо не е наред с мотора. Но всички вътрешни параметри бяха проверени.

— Издигни я и я остави да се охлади. След това увеличи въртящия момент и спусни отново.

Зачакаха, докато Амира се занимаваше с дистанционното. Макфарлън не откъсваше очи от отворената врата на бараката. След малко Амира изсумтя нещо на себе си и бутна отново миниатюрната ръчка напред. Воят се възстанови, този път по-гърлен. А после изведнъж височината му намаля, след като резецът захапа.

— Отново загрява — рече Амира. — Проклето нещо!

Стиснала зъби, тя бутна рязко ръчката напред.

Височината на воя отново се промени рязко. Последва остър шум като от разкъсване, след това от вратата проблесна мътножълта светлина. Последва я силно пращене, после — второ, доста по-слабо. А сетне всичко утихна.

— Какво стана? — попита остро Глин.

Амира го погледна, намръщена зад маската на респиратора си.

— Не знам.

Направи импулсивна крачка към бараката, но Глин протегна ръка и я спря.

— Не. Рейчъл, първо установикакво се е случило.

С тежка въздишка Амира отново се зае с дистанционното.

— Показва сума глупости, които не съм виждала досега — рече тя, докато превърташе данните от дисплея. — Чакай, ето нещо. Казва „Грешка, код 47.“ — Вдигна глава и изсумтя. — Страхотно. А наръчникът сигурно е в Монтана.

Досущ като във фокус, в дясната ръкавица на Глин се появи малка брошурка. Той я прелисти. Сетне спря изведнъж.

— „Грешка, код 47“ ли каза?

— Аха.

— Невъзможно.

Последва кратка пауза.

— Ели, мисля, че никога не съм те чувала да употребяваш тази дума — отвърна Амира.

Глин вдигна глава от наръчника — изглеждаше съвсем като непознат в арктическото си яке и маската си на главорез.

— Сондата е изгоряла.

— Изгоряла ли? При всичките онези нейни конски сили мощност? Не мога да повярвам…

Глин мушна наръчника в гънките на якето си.

— Повярвай.

Гледаха се един другиго, а снежинките се виеха около тях.

— Но това може да стане, само ако метеоритът е по-твърд от диамант — каза Амира.

Вместо да отговаря, Глин просто закрачи към бараката.

Въздухът вътре бе изпълнен с мириса на изгорена гума. Сондата бе обвита от дим, дисплейчетата по нея бяха тъмни, долната й част — обгорена.

— Изобщо не отговаря — рече Амира, подавайки командите си ръчно.

— Навярно са се повредили изключвателите — предположи Глин. — Извади ръчно резеца.

Макфарлън видя как сантиметър по сантиметър голямото устройство се издигаше в лютивия дим. Когато резецът най-сетне влезе в полезрението му, той видя как назъбения му допреди малко връх се бе превърнал в грозно, кръгло парче метал — стопено и изгорено.

— Господи — простена Амира. — Това беше резец с диамантено-карборунден накрайник за пет хиляди долара!

Макфарлън погледна Глин, наполовина обгърнат от виещия се пушек. Погледът му не бе върху резеца, а сякаш съзерцаваше нещо в далечината. Той разкопча респиратора си и го свали.

Вятърът се надигна изведнъж, затръшна вратата, пантите изскърцаха, а бравата се строши.

— Сега какво ще правим? — попита Амира.

— Ще отнесем това в „Ролвааг“ за щателно изследване — отвърна Глин.

Амира се обърна към сондата, изражението на Глин не бе изгубило и частица от сдържаността си.

— А е време да вземем с нас и още нещо — добави тихо той.

След като излезе от бараката, Макфарлън свали респиратора, вдигна качулката на якето си и я стегна здраво около лицето си. Вятърът връхлиташе върху терена, въртеше снежни пелени над замръзналата земя. Лойд сигурно вече бе на път за Ню Йорк. Малкото светлина, която надвисналите тежки облаци пропускаха, вече избледняваше в небето. След половин час щеше да се стъмни.

Чу хрущене на сняг; Глин и Амира се появиха, завръщаха се от склада за екипировката. Амира държеше във всяка ръка флуоресцентен щормови фенер, а Глин теглеше подире си дълга, ниска, алуминиева шейна.

— Какво е това? — попита Макфарлън и посочи големия син сандък от формована пластмаса върху шейната.

— Сандък за съхраняване на доказателства — отвърна Глин. — За останките.

Макфарлън усети как стомахът му се разбунтува.

— Наистина ли е крайно необходимо?

— Знам, че няма да ти е лесно — отговори Глин. — Но това е неизвестно. А ние от ЕИР не обичаме неизвестните.