Всичко това отне по-малко от деветдесет секунди.

Бритън видя как необикновената вълна се понесе към тях, разгръщаше се и намаляваше силата си.

— Дръж се — прошепна Глин.

Танкерът посрещна вълната с кърмата си, надигна се рязко, накрени се и след това с лекота се изправи.

Бритън освободи ръката си от Глин и вдигна бинокъла. Не можеше да повярва, че разрушителят бе изчезнал. Нямаше нито един човек, нито един спасителен сал… „Алмиранте Рамирес“ бе изчезнал без да остави никаква следа.

Глин гледаше към острова и Бритън проследи погледа му. Там, на ръба на леденото плато, се виждаха четири черни петънца: мъже в неопренови костюми, кръстосали ръце със свити юмруци над главите си. Един по един осветителните снаряди падаха в морето с леко изсъскване. Мракът се върна.

Глин вдигна радиостанцията.

— Операцията — приключена — произнесе тихо той. — Пригответе се да посрещнете катера.

Палмър Лойд изгуби за миг дар слово. Бе толкова сигурен в надвисналата смърт, че да стои тук, на мостика, и да може да поеме дъх, му се струваше истинско чудо. След като най-сетне се съвзе, той се обърна към Глин:

— Защо не ми каза?

— Шансовете за успех бяха минимални. Аз самият не вярвах, че ще сполучим. — Устните му потрепнаха за миг в иронична усмивка. — Изискваше се известна доза късмет.

В неочакван физически изблик на емоции Лойд направи няколко крачки напред и грабна Глин в мечешката си прегръдка.

— Господи — рече той, — чувствам се като обречен на смърт, когото са помилвали. Ели, съществува ли нещо, което не би могъл да направиш?

Усети, че се разплака, но това изобщо не го притесни.

— Не всичко е приключило.

Лойд посрещна с усмивка скромността му.

Бритън се обърна към Хауъл:

— Поемаме ли вода?

— Не и толкова, че сантинните помпи да не могат да се справят, капитане. Поне докато имаме аварийно захранване.

— И колко време ще издържи то?

— Като изключим всички, освен жизненоважните системи, при наличието на аварийния дизел — повече от двайсет и пет часа.

— Великолепно! — поклати глава Лойд. — Намираме се в добра форма. Ще поправим машините и ще продължим пътя си.

Усмихна се широко на Глин, сетне — на Бритън, но после малко се сепна. Питаше се защо изглеждат толкова мрачни.

— Проблем ли имаме?

— Нямаме ход, мистър Лойд — отвърна Бритън. — Течението ни връща обратно към бурята.

— Но досега успявахме да я преодолеем. Не може да стане по-лошо от това, нали?

Никой не отговори на въпроса му.

Бритън се обърна към Хауъл:

— В какво състояние са комуникационните ни системи?

— Всички станции за далечна връзка и спътниковите канали са извън строя.

— Излъчете SOS. Свържете се с Нова Джорджия на аварийния канал шестнайсет.

Лойд изведнъж усети ледени тръпки.

— Какъв е този SOS?

Отново никой не му отговори.

— Мистър Хауъл, какво е състоянието на повредените машини? — попита Бритън.

— И двете турбини са непоправимо засегнати.

— Пригответе се за евентуално напускане на кораба!

Лойд не можеше да повярва на чутото.

— За какво, по дяволите, говорите? Да не би корабът да потъва?

Бритън извърна очи към него, но остана безмълвна.

— Там долу е моят метеорит. Няма да напусна този кораб.

— Никой не напуска кораба, мистър Лойд, и той не потъва. Това е стандартна предпазна мярка. Ще напуснем кораба само в краен случай. А и без друго спускането на спасителни лодки в тази буря навярно ще е равносилно на самоубийство.

— Тогава да не преиграваме, за Бога. Можем да щормуваме, да изчакаме стихването на бурята и да ни вземат на влекало до Фолклендите. Нещата не стоят чак толкова зле.

— Нямаме ход, нямаме управление. След като издрейфуваме обратно в тази буря, ще ни срещнат вятър със скорост осемдесет възла, трийсетметрови вълни и течение от шест възла, като всичките ще ни тласкат в една посока — към протока Брансфийлд. Това е Антарктида, мистър Лойд. Нещата наистина стоят зле.

Лойд бе поразен. Той вече усещаше вълната, която поклащаше леко кораба. На мостика нахлу поток студен въздух.