Изведнъж вратата на мостика се отвори. И там, в рамката й, застана Макфарлън. Той пристъпи крачка напред, следван по петите от Рейчъл.

— Метеоритът — изстреля Макфарлън, опитвайки се да поеме дъх.

Изглеждаше обезумял.

— Какво метеоритът? — попита остро Глин.

— Започна да се освобождава от шейната си.

Глин изслуша задъхания разказ на Макфарлън, почувства как го обзема непознатото — и неприятно — чувство на изненада. Ала въпреки това се обърна към телефона с обичайните си, пестеливи и спокойни движения.

— Лазарета? Свържете ме с Гарса.

След малко по линията се чу слабият глас на Гарса.

— Да?

— Тук е Глин. Метеоритът чупи заварките си. Изпрати веднага Стоунсайфър и екип в негова помощ. Ти ще го ръководиш.

— Слушам, сър.

— Има още нещо — каза Макфарлън.

Той още не можеше да си поеме дъх. Глин се обърна.

— Камъкът реагира на сол. На сол, а не на докосване. Солта го задейства. Рейчъл и аз загърнахме шейната с покривала. Но какво и да правите, за Бога, не допускайте до него солена вода. И още нещо — той продължава да излъчва силен радиошум. Радиокомуникациите ще бъдат нарушени поне един час.

Глин осмисли чутото, след това вдигна телефонната слушалка и говори отново с Гарса. Тъкмо привършваше, когато от другата страна се чу изпращяване, последвано от носовия, гневен глас на Брамбъл.

— Какви са тези щуротии? Забранявам този човек да напуска лазарета. Има травма на главата, сътресение, свръхразтегната китка и…

— Стига приказки, доктор Брамбъл. Опитът на Гарса ми е необходим, на каквато и да е цена.

— Мистър Глин…

— Съдбата на кораба зависи от това. — Той свали слушалката и погледна към Бритън. — Има ли някакъв начин да се намали крена на кораба при тези вълни?

Бритън поклати глава.

— При толкова тежко вълнение преместването на баласта само ще направи кораба по-неустойчив.

„Ролвааг“ продължи да се носи на юг, яростните вълни натискаха главната палуба под водата, после я надигаха високо към небето, а мощни потоци се изтичаха през шпигатите. Два от контейнерите бяха смити зад борда, а на няколко други бяха разхлабени крепежите.

— Какви бяха тези експлозии, по дяволите? — попита Макфарлън Глин.

— Чилийският кораб ни обстрелва. — Глин погледна първо Макфарлън, а после — и Амира. — Имате ли някаква представа защо солта въздейства на метеорита?

— Не изглежда като химична реакция — отвърна Макфарлън. — Метеоритът изобщо не е пострадал от експлозиите, а съвсем сигурно е, че не е съществувало достатъчно количество сол, за да се генерира такава енергия.

Глин погледна Амира.

— Експлозията бе твърде силна, за да бъде от химичен или каталитичен вид — рече тя.

— Какъв друг вид реакция съществува? Ядрена?

— Малко вероятно. Но мисля, че не гледаме на проблема от вярната гледна точка.

Глин бе виждал това и преди. Умът на Амира имаше склонността да се отклонява рязко от привичното мислене на другите. В резултат се получаваше или гениално прозрение, или пълна идиотщина. Това бе една от причините да я наеме и дори в тази екстремна ситуация той много добре разбираше, че не бива да пренебрегва мнението й.

— Как така? — попита той.

— Просто имам такова чувство. Ние продължаваме да се опитваме да разберем камъка от нашата си гледна точка, като го мислим за метеорит. Онова, което трябва да сторим, е да го погледнем по друг начин. Солта е важна за него — тя е нещо или опасно, или… необходимо.

Гласът на Хауъл наруши последвалото мълчание:

— Капитане, от „Рамирес“ изстреляха още трасиращи снаряди.

Старши помощникът се наведе над доплеровия радар. Последва дълъг миг мълчание, след което той вдигна глава с усмивка на лице.

— Снежен шквал току-що ни отряза от „Рамирес.“ Негодниците не могат да ни видят, капитане. Карат на сляпо.

— Завийте надясно, курс едно-девет-нула — заповяда Бритън.

Глин отиде до картата на GPS-a, взря се в разположението на зелените точки. Шахматната партия приближаваше края си; на дъската бяха останали само няколко фигури. Съдбата им зависеше от комбинацията на четири фактора: двата кораба, бурята, ледът. Изследва ги вглъбено в продължение на половин час; координатите на корабите се променяха съвсем леко; а мисленето му бе свръхконцентрирано. Затвори очи, запазил изображението на зелените точки в паметта си. В тази проста обстановка съществуваха смъртоносно малко варианти. Досущ като гросмайстор, той проигра на ум всички възможни ходове. Всички, освен един, водеха до стопроцентова загуба. А и вероятността за успех на последния вариант си оставаше изключително ниска. За да успее този последен ход, всичко трябваше да пасне съвършено — и на всичко отгоре, щяха да имат нужда от късмет. А Глин ненавиждаше късмета. Стратегия, която изисква известна доза късмет, често се оказваше с фатален изход. Но сега повече от всичко се нуждаеше от онова, което ненавиждаше.

Отвори очи и веднага фокусира погледа си върху картата. Зелената точка, изобразяваща „Ролвааг“, се намираше на половин час път от Ледовата граница и на още няколко минути от гигантските ледени острови.

Радиото на Глин изпиука и той го откачи от колана си.

— Тук е Гарса — долетя отслабналият глас на фона на статичните изпуквания. — В танка. Има големи смущения в радиовръзката, не знам колко дълго ще мога да говоря.

— Давай.

— С всяко залюляване на кораба се пукат нови заварки.