— Причина?

— Разрядът на метеорита е разрушил някои критични точки в паяжината и е отслабил други. Освен това Рошфор е проектирал шейната за максимален крен от трийсет и пет градуса. Все още сме на десет градуса под тази граница — в един миг радиото пресекна, — но, от друга страна, метеоритът е двеста и петдесет процента по-тежък, отколкото Рошфор е очаквал. Може би сме допуснали известна грешка в пресмятанията…

— Колко малка?

— Трудно е да се каже без… — връзката прекъсна за втори път. — И въпреки това инженерното решение на проекта е с известна доза презастраховане, макар и да е далеч от двойното осигуряване. Стоунсайфър смята, че бихме могли да продължим още доста време така. От друга страна, ако поддадат някои ключови места, останалото може да рухне бързо.

— Не ми харесват тези думи „би могло“, „вероятно“.

— Невъзможно е да бъда по-точен.

— И тъй, колко бързо е „бързо“?

— Ще разполагаме с пет, може би с десет минути. А може и с повече.

— И после?

— Метеоритът ще се отмести. Дори и няколко сантиметра могат да се окажат фатални и да предизвикат пробойна в корпуса.

— Подсилете тези критични заварки.

Последва изпукване и пауза. Глин знаеше за какво мислеше Гарса за онова, което се бе случило последния път, когато заваряваха шейната.

— Слушам, сър — рече най-сетне Гарса.

— И го пазете от солена вода.

Единственият отговор бе бръмът от статичното електричество.

Големият кораб „Ролвааг“ се носеше на юг, право на юг.

В дъното на мостика имаше една наблюдателна ниша, свита като в сандвич между радиорубката и щурманската. Ако се изключат високите панорамни прозорци, тя бе изцяло лишена от обзавеждане или украса. До прозорците стоеше Глин с вдигнат към очите бинокъл и наблюдаваше със строго изражение нещо между димоходите. Снежният шквал отминаваше — потрепваща сива линия на север. Той им бе подарил шейсет минути. Нуждаеха се от още двайсет. Но когато ярката лунна светлина отново спусна килима си върху развилнялото се море, стана ясно, че няма да успеят.

Сякаш по поръчка, точно в този миг „Рамирес“ излетя из далечната снежна пелена. Сега бе шокиращо близко, на не повече от четири мили. Запалените му светлини сияеха. Носът му се надигаше и се сгромолясваше в бурните води, а на Глин му се стори, че може да види как носовите оръдия се насочват към тях, контрастно изпъкнали на фона на нощното небе. Сигурно от „Рамирес“ виждаха „Ролвааг“ не по-лошо отколкото те него. На мостика се чу внезапен шепот, последван от непоносимо напрегната тишина. Валенар не си губеше времето: носовите оръдия бързо вдигнаха дула и откриха премерен огън — изстрелваха постоянен поток от трасиращи снаряди, които осветяваха още по-силно небето, преди да изчезнат в чудовищното море.

Стана дори по-лошо — друго оръдие на „Рамирес“ започна да стреля с фосфорни заряди, които се разпукваха и бавно падаха от небето, осветявайки ярко кораба и морето около него.

Валенар действаше методично, не прибързваше. Внимаваше. Знаеше, че ги е сгащил. Глин погледна златния си джобен часовник. От четири мили разстояние „Рамирес“ можеше просто да ги разстреля, без да си дава труда да се пристрелва. „Ролвааг“ се намираше на двайсет минути път от ледените острови. Нуждаеха се от двайсет минути късмет!

— Прекосяваме Ледовата граница, госпожо — докладва Хауъл на Бритън.

Глин погледна към морето. Дори и на лунната светлина можеше да види рязката промяна в цвета на водата: от тъмнозелено към дълбоко, синкаво черно. Беше се върнал до предните стъкла на мостика и оглеждаше с бинокъла си хоризонта на юг. Видя тесните ивици начупен лед, които се издигаха и падаха, а когато корабът се изкачи на поредния гребен, зърна поразителната гледка на ледените острови — ниски, плоски тюркоазни линии. Вдигна бинокъла и ги разгледа по-внимателно. Източният бе огромен, може би двайсет мили дълъг; десният бе с дължина само пет мили. Движеха се устойчиво и заедно във водата, огромни, неподвижни плата над непрекъснато променящото се море — толкова големи, че дори разбеснялата се стихия не можеше да ги помръдне. Между двата острова имаше проток, широк може би около хиляда метра.

— Няма признаци за мъгла — рече Бритън, която застана до него, вдигнала своя бинокъл.

Докато гледаше на юг, Глин усети как слънчевият му сплит се свива на топка от ужасяващо усещане — може би най-страховитото, което някога бе изпитвал. Ледовата граница не им бе донесла прикритие. Даже нещо повече — морето на юг бе по-ясно. Блестящата лунна светлина посребряваше огромните вълни досущ като лъча на мощен прожектор. Осветителните снаряди бавно се спускаха около тях и наоколо бе ясно като ден. Нямаше къде да се скрият. Бяха напълно уязвими. Беше непоносима, остра и непозната за Глин болка.

С изключително самообладание той отново вдигна бинокъла и огледа островите. „Рамирес“ не стреляше, изчакваше, сигурен, че ще ги потопи. Минутите минаваха, докато мислите му препускаха напред-назад из всички задънени улици, които бе изследвал и преди. Отново и отново мозъкът му опипваше все по-дълбоко всички варианти и възможности, опитваше се да намери друго решение на проблема им. Но друго решение нямаше: само неговият почти невъзможен план. Тишината продължаваше сякаш до безкрайност.

Един снаряд изсвири край надстройката и изригна в гейзер от пръски. Последва втори, трети, все по-близо и по-близо до тях.