— Бих могъл да изтръгна още един възел.

— Много добре. Направете го.

Обърна се кърмчията:

— Пълен напред. Сто и деветдесет.

Усети как дълбоко в недрата на кораба турбините отговориха с изръмжаване на вдигнатите 190 оборота. Това щеше да им даде — тя набързо пресметна на ум — четири и половина часа, може би малко по-малко, преди да попаднат в обсега на стрелбата на викърсите.

Обърна се отново към Глин и към картата.

— Измислила съм го — рече тя. — Най-добрата ни възможност е да се насочим на североизток и да навлезем колкото е възможно по-скоро в аржентински териториални води. Аржентина е кръвен враг на Чили и едва ли ще допуснат чилийски разрушител да ни преследва в техни води. Ще го възприемат като акт на агресия.

Погледна Глин, но вглъбеното му изражение не издаваше нищо.

— Другата алтернатива е да се насочим към британската военноморска база на Фолклендските острови. Трябва също така да се свържем с нашите власти и да докладваме, че сме атакувани от чилийски боен кораб. Може би ще е възможно да осъществим известен натиск върху онзи побъркан негодник.

Тя зачака отговор.

Най-сетне Глин заговори:

— Сега разбирам защо бяха тези леки корекции в курса на Валенар.

— Какво?

— Отрязани сме.

Бритън бързешком погледна картата. „Рамирес“ сега се намираше на двайсет мили северозападно от тях, на истински пеленг 300 градуса.

— О, по дяволите — простена тя.

— Ако променим сега курса си към Аржентина или към Фолклендските острови, той ще ни пресрещне някъде тук — Глин очерта с пръст малък кръг върху картата.

— Тогава да се насочим на запад, към Чили — предложи Бритън. — Няма да му се размине, ако ни потопи в пристанището на Пуерто Уилямс.

— Несъмнено. Но за съжаление, ако обърнем обратно, той ще ни прихване ето тук. — Пръстът му очерта върху картата нов кръг.

— Тогава да поемем към британската научна станция на остров Южна Джорджия.

— Тогава пък ще ни блокира тук.

Тя гледаше картата и усещаше как парализиращите ледени тръпки залазиха по гърба й.

— Виждате ли, Сали… — Мога ли да ви наричам Сали? — Когато той е променял курса си, той вечее предвиждал евентуалните ни маршрути за бягство. Ако бяхме разбрали това и бяхме реагирали веднага, щяхме да имаме възможността да стигнем поне до Аржентина. Но сега дори този маршрут е затворен за нас.

Бритън усети тежест в гърдите.

— Американските ВМС…

— Моят човек вече провери. Не можем да получим ефикасна военна помощ в рамките на двайсет и четири часа.

— Но на Фолклендите има британска военноморска база, въоръжена до зъби!

— Обмислихме и това. Чили бе британски съюзник по време на Фолклендската война. За да поискат САЩ военна помощ от Великобритания срещу бившия й съюзник, като използва базата, за която са се били — това е, да речем, молба, чието удовлетворяване ще отнеме доста време, дори като се вземат предвид моите и на Лойд връзки. За съжаление най-южните райони на Южния Атлантик не са най-подходящите, за да загази човек с военните. Ние сме сами.

Тя погледна изпитателно Глин. Той отвърна на погледа й със сивите си очи, които бяха потъмнели толкова, че почти бяха придобили цвета на окръжаващия ги океан. Зад тези очи се криеше план. Но тя се боеше да попита какъв бе той.

— Ще се насочим на юг — рече късо Глин. — Към Ледовата граница.

Бритън не можеше да повярва на ушите си.

— Да навлезем във „виещите“ шейсетградусови ширини, в ледовете, при тази буря? Това не е възможност.

— Права сте — отвърна тихо Глин. — Това не е възможност. Това е единственатавъзможност.

След зазоряване Валенар забеляза, че вятърът бе започнал неизбежния си заход на запад. Планът му бе сработил. Американците установиха твърде късно, че са отрязани. Нямаше накъде да бягат, освен към шейсетградусовите ширини. И те вече бяха променили курса си на едно-осем-нула — чист юг. Точно там щеше да ги прихване, там щеше да се състои ендшпилът: при Ледовата граница, в черните, ледени води на Антарктическия океан.

Той рече тихо, но отчетливо:

— Отсега нататък аз поемам командването на мостика. Вахтеният офицер! — извика:

— Слушам, сър, команданте поема мостика.

— Курс едно-нула-осем — заповяда Валенар на офицера на командния пулт.

Заповедта му щеше да ориентира кораба така, че да поема вълната на борд, най-опасното положение за разрушителя. Офицерите на мостика бяха наясно с това. Изчака офицерът на пулта да повтори заповедта и да даде указания на кърмчията. Но не последва никакъв отговор.

— Сър? — обади се вахтеният офицер.