Помагат ми да се отпускам в почивките. Ако не заплета кордата в някоя етажерка, разбира се.

Когато назначиха Кавакита в музея, той отказа слънчевия кабинет на петия етаж, който му предложиха, и предпочете много по-тесен в лабораторията, за да бъде по-близо до практическите дейности. Вече беше публикувал повече изследвания, отколкото някои уредници през цялата си кариера. Интердисциплинарните му проучвания под ръководството на Фрок много скоро го бяха издигнали до помощник-уредник по еволюционна биология, на която първоначално се бе посветил, изследвайки еволюцията на растенията. Младежът ловко се възползваше от известността на своя наставник, за да напредва. По-късно временно изостави еволюцията на растенията заради програмата Генетичен секвентен екстраполатор. Единствената му страст извън работата изглежда беше риболовът или по-точно, както обясняваше на всеки готов да го изслуша, благородната и неуловима атлантическа сьомга.

Кавакита напъха пръта в очукан калъф „Орбис“ и го облегна внимателно в един ъгъл. Давайки знак на Смитбек да го последва, той тръгна по заобиколените от ковчези пътечки към огромно писалище с три тежки дървени стола. Смитбек забеляза, че писалището е покрито с листа, купчини многократно прелиствани монографии и табли с изкуствен пластмасов пясък, в които лежаха всевъзможни човешки кости.

— Погледни това — каза Кавакита и плъзна нещо към Смитбек.

Беше гравюра на родословно дърво, направена с кафяво мастило върху ръчно боядисана като мрамор хартия. По клоните на дървото висяха табелки с различни латински думи.

— Красиво — каза Смитбек и приседна.

— Единствената подходяща дума, струва ми се — отвърна Кавакита. — Възглед за човешката еволюция от средата на деветнайсети век. Естетически шедьовър, но научна пародия. Работя върху малък отрязък от него за тримесечника „Човешката еволюция“ във връзка с ранните еволюционни възгледи.

— Кога ще го публикуват? — запита от професионален интерес Смитбек.

— О, в началото на следващата година. Тези списания са много мудни.

Смитбек остави гравюрата върху писалището.

— И какво общо има това с настоящата ти работа — ГПЕ или САТ, или каквото е там?

— Най-точно ГСЕ — засмя се Кавакита. — Нищо общо. Просто едно дребно хрумване — за забавление извън работно време. Все още ми харесва да си цапам ръцете понякога.

Постави внимателно диаграмата в една папка и се обърна към писателя.

— Е, как напредва шедьовърът? Мадам Рикман продължава ли да те тормози?

Смитбек се захили.

— Значи вече всички знаят за мъките ми с тиранката. Те самите са достойни за цяла книга. Всъщност дойдох да поговорим за Марго.

Кавакита седна на стола срещу Смитбек.

— Марго Грийн? Какво по-точно?

Смитбек запрелиства безцелно една от пръснатите върху работната маса монографии.

— Разбрах, че се нуждае от помощта ти.

Кавакита присви очи.

— Вчера вечерта ми се обади и ме попита дали може да провери някакви данни в екстраполиращата програма. Отговорих й, че все още не е готова. — Той помръдна рамене. — На практика е точно така. Не мога да гарантирам сто процента за точността на съответствията. Но напоследък съм ужасно зает, Бил. Просто не разполагам с време да обучавам някого на програмата.

— Тя не е чак толкова неграмотна, за да е необходимо да я водиш за носа — отвърна Смитбек. — Провежда някакви тежки генетични изследвания за дисертацията си. Сигурно непрекъснато я срещаш в лабораторията. — Той избута монографиите встрани и се наведе напред. — Няма да ти струва много да помогнеш на детето — настоя Смитбек. — В момента не й е леко. Преди две седмици почина баща й, както знаеш.

Кавакита явно се изненада.

— Така ли? За това ли разговаряхте в служебното клубче?

Смитбек кимна.

— Не обича да се оплаква, но й е трудно. Мисли да напусне музея.

— Ще сбърка — намръщи се Кавакита. Понечи да добави нещо, но замълча. Облегна се назад и преценяващо погледна Смитбек. — Това е изключително алтруистичен жест от твоя страна, Бил. — Присви устни, поклащайки глава. — Бил Смитбек, добрият самарянин. Да не си създаваш нов имидж, а?

— За теб съм Уилям Смитбек младши.

— Бил Смитбек, орелът скаут — продължи Кавакита, после тръсна глава. — Не, не може да е истина. Не си дошъл да си говорим за Марго, нали?

Смитбек се поколеба.

— Е, това беше една от причините — призна той.

— Знаех си! Хайде, изплюй камъчето.

— О, добре — въздъхна Смитбек. — Слушай. Опитвам се да се докопам до информация за експедицията на Уитлеси.

— Кое?

— Експедицията в Южна Америка, дето открила статуетката Мбун. Нали знаеш, кулминацията на новата изложба.

Лицето на Кавакита се проясни.

— О, да. Онази, за която старчето Смит е дрънкал онзи ден в хербариума. И какво за нея?