Мориарти помръдна рамене.

— Всъщност не много. Според местните легенди племето котога били загадъчна група, шамански култ. Можели да общуват с демони. Имало някакво създание — зъл дух, така да се каже, — което използвали за убийства за отмъщение. Именно Мбун, или Онзи, който пристъпва на четирите. Уитлеси намерил статуетката и някои други изделия, опаковал ги и ги изпратил в музея. Естествено, подобно нарушаване на покоя на свещени предмети е извършвано безброй пъти. Но след като се изгубва в джунглата, а останалата част от експедицията загива при обратния полет… — Той отново присви рамене. — Проклятието.

— А сега умират и хора в музея — промълви Марго.

— Искаш да кажеш, че проклятието на Мбун, историите за музейния звяр и убийствата имат нещо общо? — възкликна Мориарти. — Стига, Марго, не се увличай дотам.

Тя го погледна съсредоточено.

— Нали ти каза, че Кътбърт държал статуетката извън изложбата до последния момент?

— Точно така — съгласи се Мориарти. — Сам се зае с цялата работа над реликвата. Нищо чудно, като имаме предвид ценността й. Колкото до забавянето за изложбата, сигурен съм, че това е идея на Рикман. Вероятно с цел да привлече по-голям интерес.

— Съмнявам се — обади се Смитбек. — Не е в нейния стил. Ако не е нещо друго, опитала се е да попречи на интереса. Предложи й някое скандалче и тя се сгърчва като попаднал в пламък молец.

Той се изкикоти.

— Все пак от какво е продиктуван твоят интерес към всичко това? — попита го Мориарти.

— Смяташ за невъзможно да ме заинтригува някакво потънало в прах старинно изделие?

Най-после Смитбек успя да привлече вниманието на келнерката и поръча по още едно питие.

— Рикман явно няма да ти позволи да пишеш за нея — добави Марго.

Смитбек се навъси.

— Абсолютно вярно. Бих могъл да засегна туземците котога в Ню Йорк. Всъщност заинтересувах се, защото Фон Остер ми каза, че Рикман била много притеснена. Затова реших да поизровя това-онова, някоя мръсотийка, която да ми даде шансове за по-изгодна сделка при следващата ни среща. Нали разбирате: „Тази глава остава или предоставям историята за Уитлеси на списание «Смитсониън»“. Нещо такова.

— Я чакай малко — повиши тон Марго. — Не ти се доверих, за да изкараш повече пари по този начин. Не схващаш ли? Трябва да узнаем повече за тези сандъци. Каквото и да е онова, което убива хора, свързано е с тях. Трябва да разберем как.

— На всяка цена трябва да намерим дневника — каза Смитбек.

— Кътбърт обяви, че е изчезнал — отвърна Марго.

— Проверила ли си секретната база данни? — попита Смитбек. — Там може да има някаква информация. Бих опитал сам, но възможностите ми за достъп са нищожни.

— Моите също — отвърна Марго. — А и днес не ми върви с компютрите.

Тя им разказа за разговора си с Кавакита.

— Мориарти, ти какво ще кажеш? — попита Смитбек. — Нали си компютърен факир? А и като помощник-уредник имаш голям достъп.

— Мисля, че би трябвало да оставите на властите да се занимават с това. — Мориарти се дръпна многозначително назад. — Не е наша работа да се забъркваме.

— Не разбираш ли? — каза с умолителен тон Марго. — Никой не знае за какво говорим. Животът на много хора — може би бъдещето на музея — са поставени на карта.

— Знам, че мотивите ти са благородни, Марго — отвърна Мориарти. — Но не вярвам на Бил.

— Мотивите ми са кристално чисти като момина сълза — възкликна Смитбек. — Рикман щурмува цитаделата на журналистическото право на гласност. Само се опитвам да защитя бастиона.

— Няма ли да е по-лесно да направим онова, което иска Рикман? — попита Мориарти. — Струва ми се, че твоята вендета е твърде детинска. И знаеш ли какво? Няма да успееш.

Пристигнаха питиетата, Смитбек гаврътна своето и възкликна от удоволствие.

— Някой път ще спипам тази кучка — закани се той.

Борегард приключи със записките си и напъха бележника в задния си джоб. Знаеше, че трябва да съобщи за случая. Момичето изглеждаше много уплашено и явно не можеше да я подозира в нищо. Ще докладва, когато има възможност, но не по-рано.

Борегард не беше в настроение. Портиерската работа не му допадаше. И все пак беше по-добре, отколкото да си регулировчик до някой повреден светофар. А и правеше добро впечатление на О’Райънс. „Да — щеше да каже, — възложиха ми случая в музея. Съжалявам, но не мога да говоря за това.“

„Дяволски проклето място за музей“ — помисли си Борегард. Предполагаше, че в нормални дни музеят кипи от дейност. Но тук нищо не беше нормално от неделя. Поне през деня служителите влизаха и излизаха от изложбените зали. Но след това ги затвориха за откриването. Без писмено разрешение от доктор Кътбърт никой не можеше да влиза, освен полицаите и охраната, и то само по работа. Слава Богу, че смяната му свършваше в шест и два дни ще е надалеч от това местенце. Солов риболовен излет до Катскилс. От седмици го очакваше.