— Имате твърде доволен вид — подхвърли библиотекарката, докато прибираше ключа обратно в бюрото си.

— Приятен ден — отвърна Смитбек.

И записа в дневника на архива: „Себастиан Мелмот; влязъл 11,10; напуснал 11,25.“

Върна се при каталога за микрофилмите и се замисли. Знаеше, че вестникът на Ню Орлийнс беше със странно име като отпреди войната — май беше „Таймс Пикъюн“. 9

Прегледа набързо картотеката. Ето го: „Таймс Пикъюн“, 1840–до днес.

Завъртя годишнината за 1988 г. в микрофилмовия монитор. Щом наближи октомври, намали скоростта и спря. Върху екрана се появи огромно заглавие.

— О, Господи — въздъхна той.

Вече знаеше — без капка доза на съмнение — защо сандъците на Уитлеси бяха престояли толкова дълго в Ню Орлийнс.

— Съжалявам, госпожице Грийн, но вратата му все още е заключена. Ще му предам съобщението ви при първа възможност.

— Благодаря — отговори Марго и затвори телефона с чувство за безсилие.

Как би могла да бъде уши и очи на Фрок, щом дори няма възможност да разговаря с него? Когато се занимаваше с някакъв проект, той се заключваше в кабинета си и секретарката му знаеше, че е за предпочитане да не го безпокои. Вече два пъти тази сутрин Марго се беше опитала да се свърже с него, но така и не успя да разбере кога ще стане това.

Погледна часовника си — 11,20. Сутринта почти беше свършила. Обърна се към монитора и се опита да влезе в централния компютър на музея.

Влезе в електронната си поща и прочете писмото:

Телефонът иззвъня, разцепвайки тишината.

— Ало?

— Марго? Здрасти. Джордж е.

— Здрасти — отвърна Марго. — Съжалявам, но току-що отварям писмото ти.

— Успях да се досетя — отвърна той развеселен. — Още веднъж ти благодаря за помощта.

— За мен е удоволствие — отвърна Марго.

Мориарти направи пауза.

— И така… — добави неуверено той, — какво ще кажеш за обяда?

— Съжалявам — каза тя. — Бих искала, но чакам да ми се обади доктор Фрок. Може да е след пет минути, а може и другата седмица.

По мълчанието отсреща усети разочарованието му.

— Знаеш ли какво — продължи тя. — Можеш да се отбиеш при мен на път за ресторанта. Ако Фрок се обади дотогава, може би ще съм свободна. Ако не е… би могъл да ме изчакаш няколко минути и да ми помогнеш да реша кръстословицата в „Таймс“.

— Става! — отвърна Мориарти. — Знам всички австралийски бозайници с три букви.

Марго се поколеба.

— А докато си тук, бихме могли да надникнем в базата данни за сандъците на Уитлеси…

Последва мълчание. Накрая Мориарти въздъхна.

— Е, щом е толкова важно за теб… предполагам, няма да е много рисковано. Ще мина към дванайсет.

След около половин час на вратата й се почука.

— Влизай — извика тя.

— Заключено е.

Не беше гласът на Мориарти.

Тя отвори вратата.

— Не очаквах да видя теб.

— Късмет или съдба според теб? — каза Смитбек, влезе забързано в стаята и затвори вратата. — Слушай, Лотосов цвят, от вчера вечерта съм свършил страшно много работа.

— Аз също — отвърна тя. — Всеки момент ще пристигне Мориарти, за да влезем в базата данни.

— Как успя?

— Няма значение — самодоволно парира тя.

Вратата се открехна и Мориарти надникна вътре.

— Марго?

И забеляза Смитбек.

— Не се стряскай, професоре, безопасен съм — каза писателят. — Днес не съм в хапливо настроение.

— Не му обръщай внимание — добави Марго. — Има този отвратителен навик да изниква без предупреждение. Влизай.

— И се настанявай — посочи многозначително Смитбек стола пред компютъра на Марго.

Мориарти се приближи бавно до стола и седна, оглеждайки най-напред Смитбек, след това Марго и накрая отново Смитбек.