— Извинете, мистър Ковач. — Уму Прескот ме гледаше втренчено. — Да не би да намеквате…

— Нищо не намеквам, Прескот. Чисто и просто заплашвам. — Отново завъртях поглед към Банкрофт. — Никого не съм молил да ме включи в шибаната ви игра. Вие ме домъкнахте тук, Банкрофт. Вие ме измъкнахте от хранилището на Харлановия свят и ме пъхнахте в носителя на Райкър, само за да натриете носа на Ортега. Пуснахте ме с няколко смътни намека, а после гледахте как се лутам из тъмното и си удрям пищялите в миналите ви прегрешения. Е, ако вече не ви се играе, след като работата почна да загрубява, нямам нищо против. Писна ми да си рискувам приставката заради боклук като вас. Можете просто да ме върнете в склада, пък след сто и седемнайсет години ще си опитам късмета. Може да ми провърви. Току-виж дотогава успели да ви изтрият от лицето на планетата.

На входа бяха прибрали оръжията ми, но докато говорех, усетих как из тялото ми се прокрадва застрашителното спокойствие на емисарския боен режим. Ако демоничният Мат отново надигнеше глава, щях да унищожа Банкрофт на място — просто за лично удоволствие.

Странно, речта ми само го накара да се замисли. Той ме изслуша докрай, леко склони глава и се обърна към Прескот.

— Уму, можеш да излезеш за малко. С мистър Ковач трябва да обсъдим някои неща насаме.

Прескот се поколеба.

— Да повикам ли някого пред вратата? — попита тя, хвърляйки многозначителен поглед към мен.

Банкрофт поклати глава.

— Сигурен съм, че е излишно.

Докато Прескот излизаше с изписано по лицето съмнение, аз се опитвах да прогоня възхищението си от хладнокръвието на Банкрофт. Току-що ме бе чул да казвам, че с удоволствие ще се върна в хранилището, през цялата сутрин бе броил останалите подир мен трупове, и все пак вярваше, че ме е опознал достатъчно добре, за да усети дали съм опасен или не.

Седнах. Може би Банкрофт имаше право.

— Дължите ми обяснения — казах спокойно аз. — Можете да започнете от носителя на Райкър. Защо го направихте и защо скрихте от мен?

Банкрофт вдигна вежди.

— Да съм го скрил ли? Та ние почти не говорихме за това.

— Казахте ми, че сте оставили на своите адвокати да изберат носителя. Изрично го подчертахте. Но Прескот настоява, че изборът е бил лично ваш. Трябваше по-добре да я инструктирате какви лъжи сте ми сервирали.

— Добре де. — Банкрофт небрежно махна с ръка. — Обикновен предпазен рефлекс. С толкова малко хора споделяш истината, че накрая ти става навик. Но нямах представа, че за вас ще е толкова важно. Нали разбирате, след кариерата в Корпуса и след толкова време в хранилището. Често ли проявявате такъв интерес към миналото на носителите си?

— Не. Но откакто пристигнах, Ортега се е хванала за мен като самозалепваща опаковка. Мислех си, че е защото има нещо за криене. А тя просто защитавала носителя на своя приятел, докато онзи е на съхранение. Между другото, направихте ли си труда да проверите за какво са го прибрали?

Този път жестът на Банкрофт бе направо презрителен.

— Обвинение в корупция. Неоснователни органични увреждания и опит за фалшифициране на лични данни. Доколкото разбрах, не му е било за пръв път.

— Да, така е. Славел се с тия неща. Бил известен и много мразен, особено из места като Лизниград, където през последните дни вървях по дирите на вашите сексуални подвизи. Но на това ще се върнем по-късно. Искам да знам защо го направихте. Защо съм в носителя на Райкър?

За миг очите на Банкрофт трепнаха от оскърблението, но той бе твърде добър играч, за да се поддава на провокации. Той само намести десния си ръкав — утвърден дипломатичен жест за пренебрежение — и се усмихна леко.

— Наистина не подозирах, че ще представлява неудобство за вас. Исках да ви осигуря стабилна защита, а този носител има…

— Защо точно Райкър?

Кратко мълчание. Матовете не са от хората, които позволяват да ги прекъсват, и Банкрофт се мъчеше да преглътне моята липса на уважение. Помислих си за дървото зад тенискорта. Ако Ортега бе тук, сигурно щеше да изреве от възторг.

— Ход, мистър Ковач. Просто ход.

— Ход? Срещу Ортега?

— Именно. — Банкрофт се облегна назад. — Лейтенант Ортега изрази недвусмислено своите предразсъдъци още щом влезе в този дом. Прояви крайно нежелание за сътрудничество. Държа се непочтително. Аз не забравям тия неща и трябваше да уредя сметката. Когато Уму Прескот ми донесе списъка с носителите, забелязах името на Илайас Райкър. Видях също така, че Ортега е платила ипотеката за резервоара. Това ми се стори едва ли не знак на съдбата. Не можах да устоя.

— Малко детинска постъпка за човек на вашата възраст, не смятате ли?

Банкрофт наведе глава.

— Може би. Но пък спомняте ли си генерал Макинтайър от щаба на Емисарския корпус, жител на Харлановия свят? Една година след касапницата на Иненин го откриха изкормен и обезглавен в личния му реактивен самолет.

— Смътно.

Седях изтръпнал и си припомнях. Но ако Банкрофт искаше да си играе на контрол, аз също владеех тази игра.

— Смътно? — Той вдигна вежда. — Бих очаквал един ветеран от Иненин да помни отлично смъртта на командира, който забърка цялата каша и върху чиято небрежност мнозина хвърлят вината за толкова много истинска смърт.