Усмихнах се.

— Напредък се определя трудно, Ваша светлост. Както би казала Квел: Те идват при мен с отчети за напредък, но аз виждам само промени и изгорели тела.

— А, значи сте от Харлановия свят — отбеляза любезно Ертекин. — И смятате ли се за квелист, мистър Ковач?

Усмихнах се още по-широко.

— Понякога. Но бих казал, че тя твърде често е права.

— Напоследък мистър Ковач бе доста зает — побърза да се намеси Мириам Банкрофт. — Предполагам, че двамата с Лорънс имат какво да обсъдят. Може би ще е най-добре да ги оставим насаме.

Ертекин леко кимна.

— Да, разбира се. По-късно може да поговорим отново.

Тримата се отправиха да изразят съчувствие на противника на Мириам, който печално прибираше ракетата и кърпите си; но въпреки дипломатичната намеса на домакинята Нейлан Ертекин не изглеждаше склонна да избяга от разговора. За момент й се възхитих. Да кажеш на служител от ООН и представител на Протектората, че си квелист, е горе-долу като да си признаеш на вегетариански банкет, че най-редовно колиш животни; просто така не се постъпва.

Обърнах се и открих Уму Прескот зад рамото си.

— Да тръгваме ли? — попита злокобно тя и посочи към къщата.

Банкрофт вече вървеше натам. Поехме след него — според мен с прекалено забързана крачка.

— Един въпрос — изпъхтях аз в движение. — Кое е хлапето? Онова, дето мисис Банкрофт го съсипа.

Прескот само ме стрелна с раздразнен поглед.

— Значи голяма тайна, а?

— Не, мистър Ковач, не е тайна — нито голяма, нито малка. Просто смятам, че можете да употребите ума си за нещо по-полезно, отколкото да обсъждате семейните гости. Щом толкова държите да знаете, другият играч беше Марко Кавахара.

— А, така ли? — Неволно бях възприел разговорния стил на Фири. Полагаше ми се червена точка за психологическо проникване. — Значи затова ми се стори познат. Прилича на майка си, нали?

— Не бих могла да кажа — отвърна небрежно Прескот. — Никога не съм срещала мис Кавахара.

— Блазе ви.

Банкрофт ни чакаше в екзотична оранжерия, пристроена до крилото на къщата откъм морето. Зад стъклените стени бушуваше истински хаос от другопланетни багри и форми, сред които различих младо огледално дърво и множество мъченически храсти. Банкрофт стоеше до един от храстите и внимателно го ръсеше с бял металически прах. За тези растения знаех само всеизвестния факт, че се използват като охранително средство, затова нямах идея какво представлява прахът.

Когато влязохме, Банкрофт се обърна.

— Моля, не говорете много високо. — Собственият му глас звучеше удивително тихо в звукопоглъщащата среда. — На този етап от развитието си мъченическите храсти са извънредно чувствителни. Предполагам, че знаете, мистър Ковач.

— Да. — Озърнах се към листата, напомнящи смътно човешка длан с пурпурно петно по средата, откъдето идваше името на растението. — Сигурен ли сте, че са зрели?

— Напълно. На Адорасион сигурно сте виждали по-едри, но аз поръчах на Накамура да пригоди тези тук за отглеждане на закрито. Тук е също толкова безопасно, колкото в нилвибска колиба — той махна с ръка към три стоманени стола до храстите — и далеч по-удобно.

— Искали сте да ме видите — казах нетърпеливо аз. — За какво?

Само за миг безпощадният черен поглед ме прониза с пълната сила на неговите три века и половина. Сякаш бях надникнал в очите на демон. За тази част от секундата отвътре надникна душата на един Мат и аз видях в тези очи отразен живота на безброй обикновени, простички хора, които са виждали да умират като бледи, пърхащи пеперуди в пламъка на лампа. Само веднъж бях имал подобно преживяване — когато се сблъсках с Ейлийн Кавахара. Усетих горещия полъх по крилата си.

После мигът отмина и Банкрофт отиде да седне като съвсем обикновен човек, оставяйки контейнера с прах на близката масичка. Вдигна очи и изчака да види дали и аз ще седна. Когато останах прав, той събра пръсти и се навъси. Уму Прескот стоеше между нас.

— Мистър Ковач, знам, че според условията на договора съм приел да покривам всички разходи по разследването в разумни граници, но не очаквах да плащам за умишлени органични увреждания от единия край на Бей Сити до другия. Цяла сутрин бях зает да се откупвам както от триадите по Западното крайбрежие, така и от полицията, а те не бяха много добре настроени към мен дори преди да почнете тая касапница. Питам се дали осъзнавате колко ми струва да ви запазя жив и извън хранилището.

Огледах парника и свих рамене.

— Вероятно можете да си го позволите.

Прескот едва не подскочи. Банкрофт си позволи хладна усмивка.

— А може би вече не желая да си го позволявам, мистър Ковач.

— Тогава дръпнете шалтера, дявол да го вземе.

Мъченическият храст трепна от рязката промяна на тона.

Пет пари не давах. Изведнъж загубих желание да участвам в елегантните игри на Банкрофт. Бях изморен. Ако не се брои краткият престой в клиниката, бях бодърствал над трийсет часа и нервите ми прегряваха от непрестанната употреба на неврохимията. Бях водил престрелка. Бях избягал от летяща кола. Бях претърпял разпити, които биха травмирали всеки нормален човек за цял живот. Бях извършил цял куп убийства. И след всичко това тъкмо си лягах, когато въпреки изричната ми забрана „Хендрикс“ ме уведоми да отида при Банкрофт, цитирам, „в интерес на добрите отношения с клиентелата и за да бъде осигурен по такъв начин статутът ви на постоянен гост“. Определено трябваше някой да прочисти овехтелия служебен речник на тоя хотел; зачудих се дали след телефонния разговор да не го сторя лично с немекса, но раздразнението от педантизма на хотела изобщо не можеше да се мери с гнева ми към самия Банкрофт. Точно този гняв не ми позволи да се направя на глух и пак да си легна, а да потегля към Слънчевия дом, облечен със същите смачкани дрехи, които носех от предния ден.