— Това не значи…

— Значи. Онова между нас и Ортега е изцяло на физическа основа. Нямаше време за друго. Затова сега си доволен да разговаряш за нея. В този носител изпитваш само смътна носталгия по яхтата, подкрепена от шепа спомени. Вече никаква химия не те тормози.

Потърсих нещо да кажа и изведнъж открих, че няма какво. Внезапно изникналата разлика увисна между нас като трети, нежелан гост в стаята.

Носителят Райкър прерови джобовете си и измъкна цигарите на Ортега. Пакетът беше съвсем сплескан. Той извади цигара, огледа я с прискърбие и я захапа. Помъчих се да прикрия упрека в очите си.

— Последната — каза той и докосна запалителната ивица.

— В хотела сигурно има още.

— Да. — Той издиша дима и аз неволно му завидях за порока. — Знаеш ли, има нещо, което трябва да обсъдим в момента.

— Какво?

Но вече знаех. И двамата знаехме.

— На тепсия ли да ти го понеса? Добре. — Той отново смукна цигарата и угрижено сви рамене. — Трябва да решим кой от нас ще бъде премахнат, когато всичко свърши. И тъй като индивидуалният ни инстинкт за самосъхранение нараства с всяка минута, трябва да решим час по-скоро.

— Как?

— Не знам. Кое би предпочел да си спомняш? Как си очистил Кавахара? Или как чукаш Мириам Банкрофт? — Той се усмихна кисело. — Май няма нужда да питам.

— Хей, не става дума за някакво си чукане на плажа. Това е секс с няколко дубликата. Комай единственото истински незаконно развлечение в днешно време. Така или иначе, Айрин Елиът каза, че можем да си направим присадка на паметта, та да запазим и двете преживявания.

— Вероятно. Тя каза, че вероятно можем да си направим присадка на паметта. И това не променя факта. Един от двама ни трябва да бъде изтрит. Няма да бъде пълно сливане, само присадка от единия на другия. Обработка. Искаш ли да си причиниш такова нещо? На онази твоя част, която ще оцелее. Та ние дори не искахме да мислим за обработка на виртуалното копие. Как ще живеем с това? Не, всичко трябва да стане чисто. Единият или другият. И трябва да решим кой от двамата.

— Аха. — Взех бутилката и унило се загледах в етикета. — Е, как да го направим? С игра ли? Хартия, ножица, камък — да речем, който победи от пет опита.

— Мислех си за нещо по-разумно. Нека си разказваме спомените от този момент нататък, а след това да решим кои искаме да запазим. Кои са по-ценни.

— Как, по дяволите, ще измерим подобно нещо?

— Ще разберем. Знаеш, че ще разберем.

— Ами ако един от нас излъже? Ако разкраси истината, за да изглежда по-привлекателен спомен. Или ако излъже кое му харесва.

Той присви очи.

— Ти сериозно ли?

— Много неща могат да станат за няколко дни. Както сам казваш, и двамата ще искаме да оцелеем.

— Ако държиш, Ортега може да ни провери с детектор на лъжата.

— Предпочитам играта.

— Я ми дай тая проклета бутилка. Щом не го взимаш на сериозно, и аз няма да си правя труда. Майната му, може пък да те гръмнат и всичко да се реши.

— Благодаря.

Подадох му шишето и видях как си наля скромно два пръста. Джими де Сото казваше, че е светотатство да пиеш повече от пет пръста по какъвто и да било повод. След това било все едно с какво ще се натряскаш. Имах чувството, че тази вечер ще наруша неговия завет.

Вдигнах чашата.

— За единството на целите.

— Да, и за края на самотното пиянство.

Почти цял ден по-късно махмурлукът още ме мъчеше, докато го гледах да излиза от хотела. Видях на монитора как прекрачи на тротоара и изчака дългата лъскава лимузина да кацне. Когато страничната врата се отвори, зърнах за миг профила на Мириам Банкрофт. После той се качи, вратата плавно плъзна надолу и ги закри. Лимузината се разтресе и излетя.

Глътнах на сухо две хапчета против главоболие, дадох им десет минути преднина и отидох на покрива да чакам Ортега.

Беше студено.

Ортега носеше куп новини.

Айрин Елиът се обадила, че е готова да разговаря за нов удар. Обаждането дошло по насочен лъч — толкова тънък виждали за пръв път — и Елиът заявила, че ще преговаря единствено с мен.

Междувременно инсценировката около „Панамска роза“ вървяла с пълна пара, а Ортега все още успявала да задържи записите от „Хендрикс“. След смъртта на Кадмин следствието се превръщало в чиста формалност и никой нямало да се рови из него. Току-що започнала анкета на Вътрешния отдел по въпроса как се е измъкнал убиецът. Поради предполагаемото участие на изкуствен интелект, вероятно щели да опрат и до „Хендрикс“, но това още не било на дневен ред. Имало да се уредят някакви процедури между отделите, а Ортега обяснила на Мурава, че остават неизяснени подробности. Капитанът й дал две седмици да ги разчисти; подразбирало се, че Ортега не гори от любов към Вътрешния отдел и няма желание да му оказва съдействие.

Двама детективи от Вътрешния отдел душели около „Панамска роза“, но всички в „Органични увреждания“ дали рамо на Ортега и Баутиста. Засега официалната версия оставала непробиваема.

Разполагахме с още две седмици.

Ортега полетя на североизток. Инструкциите на Елиът ни насочваха към малка групичка стандартни сферични къщурки, струпани около западния бряг на горско езеро, на стотици километри от всеки по-голям град. Когато завихме над селището, Ортега изсумтя доволно.