— Познаваш ли това място?

— Не, но знам други подобни. Хакерска комуна. Виждаш ли оная антена в центъра? Вързали са я с някой стар геостационарен спътник и така си осигуряват свободен достъп до цялото полукълбо. Вероятно тук се извършва значителна част от информационните престъпления по Западното крайбрежие.

— Не ги ли гони полицията?

— Зависи. — Ортега кацна на брега, недалече от крайните къщички. — Истината е, че тия хора поддържат във форма старите орбитални платформи. Без друго някой ще трябва да плати за бракуване и демонтаж, а това излиза скъпичко. Докато играят на дребно, никой не ги закача. Отдел „Комуникационни престъпления“ си има по-важни грижи, никой друг не появява интерес. Идваш ли?

Слязох и тръгнахме по брега към селището. От въздуха се усещаше някаква подредба на сградите, но сега видях, че всяка сфера е нашарена с пъстри картинки или абстрактни мотиви. Една с една не си приличаха, макар че тук-там забелязвах ръка на художник. Освен това към много от къщичките имаше пристроени веранди или вторични мехури, та дори и бараки от дървесни трупи. На изпънати въжета висеше пране, а наоколо търчаха мръсни и щастливи деца.

Пазачът на лагера ни посрещна зад първия кръг от сгради. Беше висок над два метра и вероятно тежеше колкото моите двама носители, взети заедно. Под широкия сив гащеризон забелязах стойката на боец. Имаше изненадващо червени очи и къси рога над слепоочията. Лицето под рогата бе състарено и осеяно с белези. И като странен контраст с всичко това носеше на лакът малко дете.

Той ми кимна.

— Ти ли си Андерсън?

— Да. Това е Кристин Ортега.

Изненадах се колко банално прозвуча името. Без чувствителността на Райкър към нейните феромони не ми оставаше почти нищо, освен смътната преценка, че жената до мен е стройна, привлекателна и самоуверена, донякъде като Вирджиния Видаура.

Плюс малко спомени.

Зачудих се дали и тя изпитва същото.

— Ченге, а?

Тонът на бившия боец не преливаше от сърдечност, но и не долових сериозни враждебни нотки.

— В момента не е на служба — отсякох решително аз. — Тук ли е Айрин?

— Да. — Той прехвърли детето на другата си ръка и посочи. — Онзи мехур със звездите. Чака ви.

В този момент Айрин Елиът излезе от въпросната къщичка. Рогатият пазач изсумтя и ни поведе нататък, като по пътя подир него се повлякоха още деца. Елиът ни гледаше с ръце в джобовете. Също като бившия боец беше облечена с гащеризон, чиято сивота подчертаваше пъстрите шарки на лентата около челото й.

— Посетителите ти — каза рогатият. — Наред ли е всичко?

Елиът кимна. Той постоя още малко, после сви рамене и се отдалечи, обкръжен от децата. Елиът го проследи с поглед, сетне се завъртя към нас.

— Влизайте.

Отвътре мехурът бе разделен на части с дъсчени стени и черги, закачени на тел. По стените висяха картини, повечето от които изглеждаха дело на местните дечурлига. Елиът ни въведе в меко осветена стая с възглавници по пода и вехт терминал на шарнир, залепен с епоксидна смола за стената. Изглеждаше попривикнала към носителя и движенията й бяха спокойни, уверени. Бях забелязал това още на борда на „Панамска роза“, но сега си личеше по-ясно. Тя се настани на една от възглавниците и ме изгледа въпросително.

— Ти ли си това, Андерсън?

Кимнах мълчаливо.

— Ще ми кажеш ли защо?

Седнах срещу нея.

— Зависи от теб, Айрин. С нас ли си или не?

— Гарантираш ли, че ще си получа тялото? — Тя полагаше отчаяни усилия да говори небрежно, но нямаше как да прикрие копнежа в гласа си. — Това ли е сделката?

Озърнах се към Ортега, която кимна.

— Така е. Ако приключим с успех, ще можем да го реквизираме с федерална заповед. Издъним ли се, най-вероятно ни чакат по два века на всеки.

— По федерална заповед ли работите, лейтенант?

Ортега се усмихна насила.

— Не съвсем. Но според хартата на ООН ще можем да приложим заповедта с обратна сила. Както казах, ако успеем.

— Федерална заповед с обратна сила. — Елиът ме погледна с вдигнати вежди. — За това бях чувала само в легендите. Сигурно става дума за нещо огромно.

— Така е — потвърдих аз.

Елиът присви очи.

— А ти вече не работиш за „Джаксол“, нали? Кой, по дяволите си всъщност, Андерсън?

— Добрата фея-кръстница, Елиът. Защото, ако лейтенантът не успее с реквизицията, аз лично ще откупя тялото. Това ти го гарантирам. Е, с нас ли си?

Айрин Елиът удържа привидното безразличие още миг, през който усетих как техническото ми уважение към нея придобива по-личен характер. После кимна.

— Разправяй.

Разправих й всичко.

Отне ми около половин час. Ортега ту стоеше до нас, ту крачеше неспокойно из къщичката. Не можех да я упрекна. През последните десет дни бе нарушила на практика всички неписани закони на занаята си, а сега се замесваше в начинание, което при провал гарантираше богата гама от присъди над век за всички участници. Според мен без подкрепата на Баутиста и останалите колеги навярно нямаше да рискува — дори заради лютата си ненавист към Матовете. Дори заради Райкър.