Тя завъртя настройката на раницата, спусна се към пода и накрая кацна до Кадмин. Закуцах към нея. Няколко секунди гледахме мълчаливо разрязания труп.

— Благодаря — тихо казах аз.

— Забрави. Това се нарича културно обслужване. Извинявай, че доведох тия момчета, но ми трябваше подкрепление, и то спешно. Знаеш ли какво разправят за полицията по тия места? Най-голямата банда в квартала. Майтап, а? — Тя кимна към Кадмин. — Така ли ще го оставиш?

Вгледах се в лицето на мъченика, изкривено от внезапната смърт, и се помъчих да видя зад него Кърпения човек.

— Не — казах аз и преобърнах с крак трупа по очи. — Баутиста, ще ми услужиш ли с това пушкало?

Полицаят безмълвно ми подаде бластера си. Притиснах цевта към тила на Кърпения човек и зачаках да почувствам нещо.

— Някой да иска думата? — подметна Треп. — Просто го направи.

Дори и да имаше някакви коментари, баща ми се въздържа. Чувах само писъците на ранените зрители, но не им обръщах внимание.

Без да чувствам каквото и да било, аз натиснах спусъка.

Все още не чувствах нищо един час по-късно, когато Ортега дойде и ме откри да седя на един от автоматичните повдигачи в залата за презареждане. Гледах зелената мъгла в празните резервоари. Херметичната врата глухо изпухтя и се отвори с бавно бръмчене, но аз не реагирах. Дори когато познах стъпките й и чух тиха ругатня, докато се препъваше в кабелите по пода, не погледнах назад. Бях изключен, също като машината, върху която седях.

— Как се чувстваш?

Сведох очи и я видях до повдигача.

— Сигурно както изглеждам.

— Е, изглеждаш ужасно скапан. — Тя вдигна ръка и се хвана за радиатора. — Ще имаш ли нещо против, ако дойда при теб?

— Моля. Да ти подам ли ръка?

— Не. — Ортега опита да се изтегли нагоре, пребледня от усилието и увисна с крива усмивка. — Може би.

Подадох й по-малко пострадалата си ръка и тя с пъхтене се изкатери горе. Поклеча смутено, после седна до мен и разтри раменете си.

— Божичко, ама че е студено. Откога седиш върху това чудо?

— Около час.

Тя погледна към празните резервоари.

— Видя ли нещо интересно?

— Мисля си.

— О. — Тя пак помълча. — Знаеш ли, тоя скапан летинол е по-лош и от зашеметяващия лъч. Когато си зашеметен, поне знаеш, че нещо не е наред. Летинолът ти казва, че каквото и да си преживял, вече светът е чудесен, затова гледай напред и не се безпокой. А пък после се препъваш в първия срещнат кабел.

— Вероятно в момента би трябвало да лежиш — тихо казах аз.

— Да, и ти също. Утре ще имаш физиономия като палитра. Мърсър би ли ти нещо обезболяващо?

— Не ми трябва.

— Леле, колко сме храбри! Нямахме ли уговорка да пазиш тоя носител?

Усмихнах се замислено.

— Ако видиш как си изпати другият…

— Видях. Изкормил си го с голи ръце, а?

Опитах да се усмихна.

— Къде е Треп?

— Шантавата ти приятелка ли? Няма я. Подхвърли на Баутиста нещо за конфликт на интересите и изчезна в нощта. Баутиста си скубе косите и се чуди как да замаже положението. Ще дойдеш ли да поговорим с него?

— Добре.

Размърдах се неохотно. В зелената светлина на резервоарите имаше нещо хипнотично и в замаяния ми мозък започваха да кръжат идеи, които се хапеха една друга. Вместо да ме облекчи, смъртта на Кадмин само бе подпалила в гърдите ми фитила на убийствена ярост. Някой трябваше да плати за всичко това.

Лично.

Но не бе само лично. Засягаше и други. Луиз по прякор Анемона, нарязана върху операционната маса; Елизабет Елиът, заклана от клиент и твърде бедна, за да получи нов носител; Айрин Елиът, плачеща за тяло, което някаква корпоративна кучка носеше през четните месеци; Виктор Елиът, разкъсван между загубата и завръщането на една жена — уж същата и все пак различна. Засягаше един млад негър, изправен пред семейството си в съсипано бяло тяло на средна възраст; засягаше Вирджиния Видаура, тръгнала към хранилището с презрително вирната глава и последна цигара в устата, без да дава пет пари за дробовете, които несъмнено щяха да станат собственост на някой корпоративен вампир. Засягаше Джими де Сото, изтръгнал собственото си око сред калта и огъня на Иненин, както и милиони други като него из целия Протекторат — единици човешки потенциал, събрани насила, а сетне изхвърлени на бунището на историята. Някой трябваше да плати за всички тях и за още мнозина.

Малко замаян, аз слязох от повдигача и помогнах на Ортега да ме последва. Ръцете ме заболяха от тежестта й, но далеч по-болезнено бе внезапното, вледеняващо разбиране, че това са последните ни часове заедно. Не знаех откъде е дошло, но идваше заедно с онази плътна, каменна тежест в ума ми, на която отдавна бях свикнал да вярвам повече, отколкото на логичната мисъл. Напуснахме залата, хванати ръка за ръка, и всъщност забелязахме този факт едва когато в коридора отвън налетяхме на Баутиста и инстинктивно се отдръпнахме един от друг.