Зачетох се в картичките. Написаното на някои от тях не можех да различа, бяха прогизнали от снега, мастилото се беше разляло по влажната хартия. Разпознах името на Кася — беше оставила плюшено мече, а на етикета му с едър детски почерк беше написала „Хавиер“, точката над и-то бе оформена като сърце, отдолу имаше кръстчета, изобразяващи целувки, кръгчета — за прегръдки. Снобът в мен потръпна от лошия й вкус, но същевременно бях трогната и се почувствах виновна за снобизма си. Твърдо реших да потърся телефонния й номер, щом се прибера у дома, и да й благодаря за съчувствието.

Събрах картичките, които още се четяха, за да ги отнеса със себе си — никой друг не би се заинтересувал от тях, освен мама и аз. Докато ги слагах в джобовете си, видях наблизо един мъж на средна възраст с лабрадор; кучето беше на къса каишка. Човекът носеше букет хризантеми. Спомних си, че го бях видяла следобеда, в който те откриха — наблюдаваше действията на полицаите. И тогава кучето се опъваше, за да се измъкне на свобода. Човекът се колебаеше, може би ме изчакваше да си тръгна, преди да положи цветята си. Приближих към него. Носеше каскет от туид и туристическо сако — земевладелец, който би трябвало да се разхожда из провинциалното си имение, вместо из лондонски парк.

— Бяхте ли приятел на Тес? — попитах го.

— Не. Дори не знаех името й, докато не го чух по телевизията — отвърна той. — Само от време на време си махахме за поздрав, това е всичко. Когато минаваш покрай някого достатъчно често, започваш да си създаваш един вид връзка с него. Съвсем малка, разбира се, по-скоро нещо като познанство. — Той издуха носа си. — Наистина нямам право да бъда разстроен, знам, че е абсурдно. Ами вие? Познавахте ли я?

— Да.

Каквото и да твърдеше детектив Финбъро, аз наистина те познавах. Провинциалният земевладелец се поколеба, не беше сигурен какъв точно е етикетът за водене на разговори покрай оставени в знак на почит цветя.

— Значи оня полицай си е отишъл? Каза, че скоро ще свалят кордона, след като тоалетната вече не е сцена на местопрестъпление.

Разбира се, че вече не беше местопрестъпление — не и след като полицията беше решила, че си се самоубила. Провинциалният земевладелец, изглежда, се надяваше на реакция; реши да поразпита още малко:

— Ами, след като сте я познавали, вероятно знаете по-добре от мен какво става.

Възможно е да му беше интересно да разговаря за това. Усещането за напиращи сълзи не е неприятно. Когато са достатъчно отдалечени от теб, ужасът и трагедията могат да бъдат стимулиращи, дори е вълнуващо да се докоснеш до скръб, която не е твоя. Би могъл да разкаже на хората — и без съмнение по-късно го е направил, — че е бил до известна степен лично засегнат от това, имал е мъничка роля в драмата.

— Аз съм й сестра.

Да, използвах сегашно време. Това, че беше мъртва, не можеше да ме спре да съм ти сестра, връзката ни не бе останала в миналото, иначе не бих скърбяла в сегашно време. Земевладелецът май се притесни. Мисля, че се беше надявал и аз да съм на достатъчно безопасно емоционално разстояние от случилото се като него.

Отдалечих се.

Снегът, който беше прехвърчал от време на време на меки снежинки, стана по-плътен и гневен. Видях, че снежният човек на децата е започнал да изчезва под новата пелена. Реших да използвам друг изход — споменът за чувствата ми, когато си тръгвах първия път от тук, бе твърде пресен, за да извървя същия път отново.

Когато приближих до галерия „Серпентин“, се изви жестока снежна буря и задуши с бяло покривало дървета и треви. Скоро цветята ти и играчките на Хавиер ще бъдат изцяло покрити, ще станат невидими. Не си усещах стъпалата, голата ми ръка ме болеше от студ. В устата си още усещах вкуса от повръщаното. Реших да вляза в галерията и да проверя дали вътре няма кафене. Но щом приближих сградата, видях, че е потънала в мрак, вратите бяха заключени. Една бележка на прозореца уведомяваше, че галерията няма да бъде отворена до април. Саймън не би могъл да се срещне с теб на това място. Беше последният човек, който те е видял жива, и беше излъгал. Лъжата му забръмча в главата ми — единственият звук, който падащият сняг не успя да заглуши.

Вървях към апартамента ти по Чепстоу Роуд, стиснала в ръка мобилния си телефон, и се опитвах да се свържа с детектив Финбъро; джобовете ми бяха пълни с картички от плюшени играчки и букети. Отдалеч видях застаналия отвън Тод; кръстосваше напред-назад с къси нетърпеливи крачки. Мама вече беше хванала влака си за дома. Той ме последва вътре, а облекчението трансформира притеснението му в раздразнение.

— Опитах се да ти се обадя, но телефонът ти даваше заето.

— Саймън излъга, че се е срещнал с Тес в галерия „Серпентин“. Трябва да кажа на детектив Финбъро.

Реакцията на Тод, или по-скоро липсата на реакция, би трябвало да ме подготви за тази на детектив Финбъро. Но точно тогава детективът вдигна телефона си. Казах му за Саймън.

Гласът му прозвуча търпеливо, дори нежно:

— Може би просто се е опитвал да остави добро впечатление.

— Като излъже?

— Като ни каза, че са се срещнали в галерия. — Не можех да повярвам, че детектив Финбъро му измисляше оправдания. — Говорихме със Саймън, щом разбрахме, че е бил с нея онзи ден — продължи той. — И нямаме никакви причини да смятаме, че има нещо общо със смъртта й.