— Биатрис…

— Преди ми казахте, че е страдала от постродилна депресия. Защо така внезапно променихте диагнозата на психоза?

Тонът му прозвуча много премерено на фона на огромния ми гняв.

— Наличните доказателства ни карат да вярваме, че това е по-вероятното.

— Но когато е съобщил за изчезването й, Еймиъс ви е казал, че обажданията са били истински, нали?

— Той всъщност никога не е бил пряк свидетел на някое от тях.

Помислих си дали да не му кажа, че когато пристигнах, телефонът ти беше изключен. Но това нищо не доказваше. Обажданията все така можеха да са халюцинации.

— Психиатърът на Тес ни каза, че постродилната психоза включва халюцинации и параноя — продължи детектив Финбъро. — За съжаление, много от пострадалите жени често мислят за самонараняване, а някои наистина го правят.

— Не и Тес.

— До тялото й е открит нож, Биатрис.

— Сега мислите, че е носила нож със себе си?

— Кухненски. Върху него открихме нейните отпечатъци.

— Какъв точно кухненски нож?

Не съм сигурна защо попитах, може би смътно си спомних някакъв семинар, който учеше по какъв начин задаващият въпроси може да установи контрол над разговора. След моментно колебание той отвърна:

— Десетсантиметров нож за обезкостяване, марка „Сабатие“.

Но аз чух единствено думата „Сабатие“, може би защото ме отвличаше от грозната жестокост на останалата част от описанието. Или може би думата „Сабатие“ привлече вниманието ми, защото беше абсурдно да се мисли, че може да си притежавала такъв нож?

— Тес не би могла да си позволи нож „Сабатие“.

Дали този разговор не се израждаше в някакъв фарс? Фалшив патос?

— Може да го е взела от някой приятел? — предположи детектив Финбъро. — Или да й е подарък от някого.

— Щеше да ми каже.

Съчувствието смекчи израза на съмнение по лицето му. Исках да го накарам да разбере, че споделяхме детайли от живота си, защото именно детайлите бяха нишките, които ни свързваха толкова близко една с друга. И ти щеше да се постараеш да ми споменеш за нож от марката „Сабатие“, защото този факт щеше да притежава рядката стойност на детайл от живота ти, директно свързан с моя — и двете щяхме да сме собственички на кухненски прибори от най-високо качество.

— Споделяхме най-дребните неща една с друга, мисля, че именно дреболиите бяха нещото, поради което бяхме толкова близки. И тя знаеше, че ще искам да чуя за нож „Сабатие“.

Да, знам, че не прозвуча убедително.

Гласът на детектив Финбъро беше изпълнен със съчувствие, но твърд, и аз за кратко се зачудих дали полицаите, подобно на родителите, вярват в поставянето на граници.

— Разбирам колко ви е трудно да го приемете. Също така разбирам защо имате нужда да обвините някого другиго за смъртта й, но…

Прекъснах го, събрала смелост от сигурността си в теб.

— Познавам я откакто се е родила. Познавам я по-добре от всеки друг. Тя никога не би се самоубила.

Той отново ме погледна съчувствено; не му харесваше онова, което му предстоеше да ми каже.

— Не сте разбрали, когато бебето й е починало, нали?

Не можах да му отговоря, замаяна от удара му по една част от мен, която и без това вече беше наранена и крехка. Веднъж вече ми беше намекнал, че не сме били близки, но тогава това вървеше с положителното очакване, че си избягала някъде, без да ми кажеш. Да не сме близки, означаваше да си все още жива. Но този път нямаше такъв огромен залог.

— Купила е марки за въздушна поща тъкмо преди да умре, нали? От пощата на Ексибишън Роуд. Значи трябва да ми е писала.

— Пристигнало ли е писмо от нея?

Бях помолила един съсед ежедневно да проверява. Бях се обадила в местния пощенски клон и бях поискала да потърсят. Но нямаше нищо, а едно писмо със сигурност би трябвало вече да е пристигнало.

— Може би се е канела да ми пише, но са й попречили.

Усетих колко слабо прозвуча аргументът ми. Детектив Финбъро продължаваше да ме гледа съчувствено.

— Мисля, че Тес се е оказала в истински ад, когато детето й е починало — каза той. — А адът не е място, където някой би могъл да я последва. Дори вие.

Отидох в кухнята, „оттеглих се грубо“, както би казала мама, но моето не беше грубо оттегляне, а по-скоро абсолютно физическо отрицание на онова, което той ми казваше. Няколко минути по-късно чух как входната врата се хлопва. Не знаеха, че думите можеха да се прокрадват през лошо уплътнените ти прозорци.

Гласът на полицай Върнън беше тих.