Не го казвам на господин Райт, но професор Росен ми напомняше за господин Норманс (по математика ли ти преподаваше?) — мил човек, който обаче не разбираше глупавото държание на подрастващите момичета и изстрелваше на един дъх математическите си уравнения. Липсата на интерес към медиите, очилата с телени рамки и приликата със стар учител не бяха логични причини най-накрая да приема експерименталното лечение за безопасно, но ми подействаха като сръчкването, от което се нуждаех, за да преодолея резервите си.

— Тес описа ли какво се е случило, когато са й приложили терапията? — пита господин Райт.

— Не и в детайли, не. Само каза, че са й сложили инжекцията и сега трябва да чака.

Обади ми се посред нощ, забравила, а може би безразлична, за часовата разлика. Тод се събуди и вдигна слушалката на телефона. Раздразнено ми я подаде и прошепна:

— Четири и половина сутринта е, за бога!

— Подейства, Бий! Излекуван е!

Заплаках; с едри мокри сълзи, гарнирани с ридания. Толкова се притеснявах — не за бебето, а за теб, — защото си бях представяла какво ще ти е да се грижиш за болно от кистозна фиброза дете. Тод си помисли, че се е случило нещо ужасно.

— Това е направо прекрасно, по дяволите!

Не зная какво го изненада повече: фактът, че плача заради нещо прекрасно, или това, че изругах.

— Бих искала да го кръстя Хавиер. Ако мама не възразява.

Спомням си колко много се гордееше Лео с второто си име; как си беше мечтал да го наричаме именно така.

— Лео ще реши, че наистина е готино — казах й и си помислих колко тъжно е, когато някой умира толкова млад, че все още използва израза „наистина готино“.

— Да, нали?

Секретарката на господин Райт, невзрачна жена на средна възраст, ни прекъсва, поднасяйки минерална вода, и аз изведнъж осъзнавам, че умирам от жажда. Пресушавам на един дъх пластмасовата си чаша и тя ме поглежда с леко неодобрение. Когато взема празната чаша, забелязвам, че дланите й са боядисани в оранжево. Снощи трябва да се е мазала с крем за изкуствен тен. Струва ми се трогателно, че тази едра грубовата жена се е опитала да се направи красива за пролетта. Усмихвам й се, но тя не ме забелязва. Погледът й е отправен към господин Райт. От изражението й разбирам, че е влюбена в него, че именно заради него е потъмнила ръцете и лицето си предната вечер, че роклята, в която е облечена, е купена специално за него.

Господин Райт прекъсва мисленото ми клюкарстване.

— Значи сте вярвали, че няма никакви проблеми с бебето или с бременността?

— Мислех, че всичко е наред. Единственото ми притеснение беше как Тес ще се справи с ролята на самотна майка. Тогава това много ме тревожеше.

Госпожица Падам-си-по-шефа-си излиза, без да е получила и грам внимание от страна на господин Райт, който гледа право към мен. Заради нея поглеждам към ръката му: на безименния му пръст няма венчална халка. Да, мислите ми отново се реят, нямат желание да продължат напред. Знаеш какво следва. Съжалявам.

За момент звъненето на входната врата бе част от моя сън в червено. После хукнах да отворя, сигурна, че си ти. Детектив Финбъро знаеше, че е погрешният човек. Прояви добрината да си придаде засрамен и същевременно съчувствен вид. Знаеше каква ще е и следващата ми емоция.

— Спокойно, Биатрис. Не сме я открили.

Влезе в дневната ти. Зад него вървеше полицай Върнън.

— Емилио Коди видял възстановката — каза той, отпускайки се върху дивана ти. — Тес вече била родила.

Но ти щеше да ми кажеш!

— Трябва да има някаква грешка.

— От болница „Света Анна“ потвърдиха, че Тес е родила там миналия вторник и е пожелала да я изпишат още същия ден. — Изпълнен със състрадание, той изчака, преди да запрати следващата граната. — Бебето е било мъртвородено.

Навремето мислех, че думата „мъртвороден“ звучи някак спокойно. Като спокойна вода. Успокой се, мое разтуптяно сърце. Тихичък гласец на спокойствието. Сега смятам, че е отчайваща по своята липса на живот; жесток евфемизъм, забиващ гвоздеи около факта, който се опитва да прикрие. Но тогава дори не мислех за бебето ти. Съжалявам. Всичко, за което успявах да мисля, бе, че това се беше случило преди седмица, а ти не ми се беше обадила.

— Свързахме се с психиатричното отделение в болницата — продължи детектив Финбъро. — Тес е била автоматично прехвърлена към тях заради смъртта на бебето. Някой си доктор Никълс се е грижел за нея. Обадих му се у тях и той ми каза, че Тес страда от следродилна депресия.

Факти от избухнал шрапнел разкъсваха на парчета връзката помежду ни. Не си ми казала, че бебето ти е умряло. Била си депресирана, но не си се обърнала към мен. Знаех за всяка картина, която рисуваш, за всеки твой приятел, дори за книгата, която в момента четеш, знаех какво е името на котката ти. (Пудинг, спомних си го на следващия ден.) Знаех всяка дребна подробност от ежедневието ти. Но не знаех важните неща. Не те познавах.