— Да.

— Той как реагира?

— Искаше Тес да прекрати бременността. Тя му отвърна, че бебето не е влак.

Господин Райт се усмихва и бързо прави опит да го прикрие, но заради тази му усмивка аз изпитвам симпатия към него.

— Когато отказа, той й каза, че трябва да напусне колежа, преди да почне да й личи.

— А тя направи ли го?

— Да. Емилио каза на управата, че са й предложили стаж някъде другаде. Мисля, че дори е споменал името на конкретен колеж.

— Кой знаеше за това?

— Близките й приятели, в това число останалите студенти от нейния курс. Но Тес ги помоли да не казват на ръководството.

Просто не можех да разбера защо ти беше да предпазваш Емилио. Не го беше заслужил. Не беше направил нищо, с което да спечели подобно отношение.

— Предложил ли е някаква помощ на Тес? — пита господин Райт.

— Не. Обвини я, че го е подмамила, за да забременее, и я предупреди да не очаква никаква помощ както за себе си, така и за бебето.

— А тя наистина ли го „подмами“? — пита господин Райт.

Изненадана съм от количеството детайли, които очаква от мен, но после си спомням, че иска да му разкажа всичко и да оставя на него по-късно да прецени кое е важно и кое — не.

— Не. Бременността не беше нарочна.

Спомням си остатъка от разговора ни. Бях в офиса, работех над новата корпоративна идентичност за една ресторантска верига и съвместявах това със задълженията си на по-голяма сестра.

— Но как е възможно да е станало случайно, Тес?

Дизайнерският екип бе избрал шрифт, който изглеждаше по-скоро старомоден, отколкото ретро — ефектът, който аз бях поръчала.

— „Случайно“ звучи някак негативно, Бий. „Изненада“ е по-хубаво.

— Добре, как може да си сервираш подобна „изненада“, когато на всеки ъгъл се продават презервативи?

Ти добросърдечно се засмя, подкачи ме шеговито, докато ти четях конско:

— Някои хора просто действат импулсивно.

Почувствах намека.

— Какво смяташ да правиш?

— Да ставам все по-дебела и по-дебела и накрая да родя бебе.

Звучеше толкова инфантилно, държеше се инфантилно — как беше възможно да станеш майка?

— Новината е добра, не се сърди.

— Някога обмисляла ли е да направи аборт? — пита господин Райт.

— Не.

— Отгледани сте като католички?

— Да, но това не беше причината, поради която Тес отказваше да направи аборт. Единственият католически постулат, в който някога е вярвала, е този за настоящия момент.

— Извинете, страхувам се, че нямам представа…

Знам, че това няма да е от никаква полза за следствието, но бих искала да му разкрия нещо повече от студените факти в дебелите папки за теб.

— Означава да живееш тук и сега — обяснявам. — Да се наслаждаваш на настоящето, без да се притесняваш за бъдещето или да го задръстваш със спомени от миналото.

Никога не съм вярвала в този постулат; прекалено безотговорно е, прекалено хедонистично. Вероятно е бил заимстван от древните гърци: Дионисий се е натрапил на католицизма и се е постарал да осигури на бедните вярващи поне един повод за празник.

Има и още нещо, което искам да узнае господин Райт.

— Дори в началото, когато бебето още не беше нищо повече от група клетки, тя го обичаше. Именно заради това смяташе, че тялото й е чудо. Именно заради това никога не би направила аборт.

Той кима и отдава почит на любовта ти към бебето с минута мълчание.

— Кога са разбрали, че бебето страда от кистозна фиброза? — пита.

Доволна съм, че го нарича „бебе“, а не „ембрион“. Вие двамата започвате да ставате все по-реални за него.

— В дванадесетата седмица — отвръщам. — Тъй като имаме кистозна фиброза в семейната ни история, тя си направи генетичен тест.

— Аз съм. — Беше явно, че с мъка се сдържаш да не заплачеш от другия край на линията. — Момче е. — Знаех какво ще последва. — Болно е от муковисцидоза. — Звучеше толкова млада. Нямах представа какво да ти кажа. Двете с теб знаехме твърде много за тази болест, наричана още кистозна фиброза, за да почна да те успокоявам. — Той ще трябва да премине през всичко това, Бий, също като Лео.