— Ъхъ — издиша Роки. — Първокачествена е.

— Мамка му, така е.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Ройбол погълна още една серия дим, върна цигарата и шумно издиша. Чакаше Мартинели да смукне, джойнтът пропукваше, връхчето се разгоря моментално, осветявайки продълговатото унесено лице на Мартинели с оранжев блясък. Ройбол взе отново джойнта, изтръска внимателно праха и префасонира крайчеца. Канеше се да я запали отново, когато видя през сгъстяващия се мрак една полицейска кола да намалява към отсрещния паркинг.

— Идва насам! — Той скочи зад пейките, следван от Мартинели. Те погледнаха през металните и дървените подпори. Полицейската кола спря и един прожектор обходи мрака, плъзгайки се по игрището.

— Какво прави?

— Откъде да знам, по дяволите?

Момчетата изчакаха свити, когато лъчът бавно заигра по пейките. Сякаш се поколеба, когато мина върху тях.

— Не мърдай — изсъска Ройбол.

— Не мърдам.

Лъчът продължи, после бавно се върна. Беше заслепяващ и проникваше между пейките. Възможно ли беше ченгетата да са ги видели, присвити отзад? Ройбол се съмняваше.

Той чу сумтене и видя, че шибаният Мартинели тича с пълна сила през игрището и после през полето, насочвайки се към гората. Светлината подскочи нагоре и го хвана в кръга си.

— По дяволите! — Ройбол хукна след Мартинели. Сега лъчът се спря върху него. Имаше чувството, че бяга, за да хване сянката си. Той прескочи ниската ограда от мрежа и зацепи през полето към гората, следвайки бързия неясен силует на приятеля си.

Продължиха да тичат, докато вече не можеха. Най-сетне Мартинели започна да намалява, после падна по очи, спъвайки се в един пън. Ройбол се свлече до него, останал без дъх.

— Гонят ли ни? — най-после успя да попита Мартинели.

— Не трябваше да се отделяш от мен, човече — озъби се Ройбол. — Онова ченге нямаше да ни види, ако не беше хукнал.

— Вече ни беше видял.

Ройбол се вгледа напрегнато в стената от дървета, но не можа да види нищо. Мартинели беше пробягал дълго разстояние. Той опипа джоба на ризата си. Беше празен.

— Заради теб изпуснах парите.

— Казвам ти, щяха да ни пипнат.

Ройбол се изплю. Не си струваше да спори. Той измъкна тънката хартия от джоба си. Притисна две от хартийките една към друга и тръсна малко марихуана във вдлъбнатината.

— Не мога да видя нищо в шибаната тъмнина.

Въпреки всичко процеждащата се през клоните лунна светлина му позволи да отчопли няколко семена, да свие цигара, да я запали и да смукне от нея. Той задържа дима за момент, издиша, пое нова глътка и отново издиша шумно. Започна да се смее, хъхрейки.

— Човече, ама ти изхвърча направо като заек, подгонен от ловджийска хрътка.

— Казвам ти, полицаят ни видя. — Мартинели смукна от джойнта и се огледа. — Знаеш ли какво? Онова шибано странно място, Вилата, е тук някъде.

— Отвъд блатото.

— Не, човече, право надолу от реката.

— Е? Да нямаш намерение пак да хукнеш? Ху-ху-у-у-у, тук идват зомбитата! — Ройбол размаха ръце над главата си. — Умници! Умници-и-и-и!

— Млъкни, мътните да те вземат!

Те си размениха няколко пъти цигарата в тишина, докато най-накрая Ройбол внимателно подряза фаса и го пусна в тънка кутийка за бонбони. Внезапно в тъмнината се разнесоха заглушените звуци на клетъчен телефон.

— Обзалагам се, че е майка ти — каза Ройбол.

Мартинели извади апарата от джоба си.

— Не отговаряй.

— Тя побеснява, ако не вдигна.

— Да ти го начукам!

— Ало? Да. Здрасти.

Ройбол слушаше раздразнен разговора. Той вече бе напуснал дома си, имаше си собствена бърлога. А Мартинели все още живееше с майка си.

— Не, в библиотеката съм. Двамата с Кени учим за теста… Ще внимавам… Тук няма престъпници… Ама, мамо, още е едва единайсет!

Той затвори рязко телефона.

— Трябва да се прибирам.

— Ако е въпросът, още няма дванайсет. Гадно е, човече.

Мартинели стана и Ройбол го последва. Краката му се бяха схванали от тъпото тичане. Мартинели тръгна обратно през гората, вървеше бързо, дългите му крака едва се виждаха в мрака. Скоро спря.

— Не си спомням това паднало дърво — каза той.

— Как може да си спомняш нещо? Тичаше като ненормален — изхъхри Ройбол.

— Щях да си спомня, че съм го прескачал, или нещо такова.

— Давай, давай, не спирай — побутна го по гърба Ройбол.