Алигзандър Естебан се настани на едно непривличащо вниманието място зад голямата маса от „Формика“ в запуснатата заседателна зала на „Хора за Други Животни“ на Западна четиринайсета улица. Навън бе ярко есенно утро, но малко от светлината проникваше в стаята през мръсния прозорец, който гледаше към един комин. Той скръсти ръце и проследи с очи как останалите членове на борда заемат местата си — действие, придружено със скърцане на столове, прошепване на поздравления и разговори по клетъчни телефони. Ароматът на двойно лате с канела от „Старбъкс“ и фрапучино с дъх на тиква изпълниха помещението, когато всички оставиха огромните си чаши с кафе.

Последен влезе Рич Плок, придружен от трима души, които Естебан не познаваше. Плок зае позиция в отсрещния край на залата, скръсти ръце, прикривайки изпъкналостта на шкембето си под зле прилягащия костюм; червеното му лице се потеше. Той незабавно поде реч с високия си самомнителен глас.

— Дами и господа от борда, радвам се да ви представя тримата ни изключително важни гости. Майлс Мондело, президент на „Зелената бригада“; Лусинда Лонг-Пиърсън, председателка на „Вегетарианска милиция“; и Морис Уейланд, директор на „Амнистия за животните“.

Тримата стояха там и гледаха към Плок, сякаш бяха излезли току-що от важен кастинг. Яростни идеалисти, отчаяно борещи се за каузата, съвършено неразбиращи какво става.

— Тези три организации са съорганизатори на тазвечерната демонстрация заедно с „Хора за Други Животни“. Нека ги приветстваме с добре дошли на нашата среща.

Ръкопляскания.

— Моля всички да седнат. Тази специална сесия на борда на „Хора за Други Животни“ е свикна по следната причина.

Последваха шумолене на листове, отпиване на кафе, присъстващите започнаха да вадят химикалки, папки и лаптопи. Плок изчака всичко това да свърши.

— В днешния ни дневен ред има една-единствена точка: протестната демонстрация тази вечер. В добавка към финансиращите организации, имаме още двайсет и една групи на борда. Точно така, дами и господа, чухте ме правилно: още двайсет и една! — Плок засия и се огледа. — Реакцията беше невероятна. Очакваме може би три хиляди души, но аз продължавам да контактувам с организации с други интереси и накрая може да се окажат доста повече. Много повече. — Той извади купчина листи от една папка и започна да ги подрежда пред себе си. — Това тук са подробностите. Малката, отвличаща вниманието група, ще се събере на бейзболното игрище. Другите групи — всички са записани на листа — ще се съберат на футболното игрище, в парка по протежението на Западна двеста и осемнадесета улица, край блатата и на още няколко близки пункта. Както знаете, осигурил съм разрешение. В противен случай не бихме били допуснати близо до Вилата.

Шепот, кимания.

— Но, разбира се, градските власти нямат представа — никаквапредстава, — че една голяма група ще се съберат в търговската част на града.

Някои от присъстващите се ухилиха.

— Защото, дами и господа, положението е критично! Тези болни, покварени хора, незаконно заселили се в нашия град, не само убиват животни, но те очевидно стоят зад бруталното убийство на Мартин Уортик. Те са отговорни за убийството на двама репортери — Смитбак и Кид — и отвличането на съпругата на Бил Смитбак. И какво прави кметството? Нищо. Абсолютно нищо.Настъпи време ние да действаме. Така че ще го направим тази вечер в шест. Ще сложим край на това. Веднъж завинаги!

Плок се потеше, гласът му беше висок, а физическото му присъствие не впечатляваше, но този човек притежаваше харизмата, която дават истинската вяра, страстта и истинският кураж. Естебан беше впечатлен.

— Подробният план за демонстрацията е върху листовете ви. Пазете ги внимателно — може да имаме неприятности, ако някой от тях попадне в ръцете на полицията. Приберете се вкъщи, телефонирайте, изпращате имейли, започнете организацията! Това е графикът. Събираме се в шест. Тръгваме в шест и половина. — Той се огледа. — Някакви въпроси?

Никой не попита нищо. Естебан прочисти гърлото си и вдигна пръст нагоре:

— Да, Алигзандър?

— Аз съм малко объркан. Вие планирате всъщност да влезете във Вилата?

— Точно така. И приключваме с тази работа: сега.

Естебан кимна замислено.

— Не се казва какво планирате да правите, когато стигнете там.

— Ще проникнем в онова място и ще освободим нещастните животни. Освен това ще прогоним наглите нашественици. С това планът ни се изчерпва.

— Разбирам. Те, естествено, убиват — измъчват — животни най-хладнокръвно. И сигурно го правят от години. Но помисли: тези хора по всяка вероятност са въоръжени. Вече знаем, че са убили най-малко трима души.

— Ако изберат насилието, ще им отвърнем със същото.

— Планирате да отидете въоръжени?

Плок скръсти ръце.

— Ще кажа следното: никой няма да бъде разубеждаван да действа в своя самозащита — с всичко, с което разполага в момента.

— С други думи — продължи Естебан, — препоръчвате хората да идват въоръжени.

— Не препоръчвам нищо, Алигзандър. Само установявам един факт: със сигурност са възможни прояви на насилие — и всеки има право на самозащита.

— Разбирам. Ами полицията? Как ще се справите с нея?