Бутилката на системата се люлееше и скърцаше непрекъснато.

Започна да я обзема странно чувство за откъснатост. Беше по-уморена, отколкото съзнаваше. А може би това беше страничен ефект от второто мозъчно сътресение.

Сътресението.Не искаше да мисли за него. Защото би я върнало към онова, което го бе причинило: към тъмния й апартамент, отворения прозорец и…

Тя завъртя глава леко; стисна очи; после започна да си поема дълбоки глътки въздух. Когато отново се успокои, отвори очите си и се огледа. Намираше се в същата двойна стая, в която бе прекарала последните три дни, в близкото до прозореца легло. Щорите бяха спуснати и една завеса отделяше нейното легло от онова до вратата.

Нора се обърна, вглеждайки се по-внимателно в дръпнатата завеса. Можеше да види очертанията на спящия човек в леглото на фона на процеждащата се светлина от банята. Но наистина ли бяха очертания на човек? Не беше ли празно леглото, когато беше заспала? Това бе третата й нощ тук — докторите продължаваха да обещават, че е само за наблюдение, че ще я изпишат утре — и това легло винаги е било празно.

Ужасно чувство за дежа вю започна да се прокрадва в душата й. Тя напрегна слуха си и можеше да чуе дишането, леките накъсани въздишки. Огледа се отново. Цялата стая изглеждаше странно, с неправилни ъгли, тъмният телевизор над леглото й беше разкривен и неясен като репликите в немски експресионистичен филм.

Сигурно продължавам да спя, помисли си тя. Това е само сън.Вцепенението на съня изглежда я заобикаляше, увивайки я в своята прозрачна прегръдка.

Силуетът зад завесата се раздвижи; чу се въздишка. Изхрачване. После една ръка се вдигна бавно нагоре. С тръпки на ужас Нора стисна чаршафите, опитвайки се да изчезне. Но се почувства толкова слаба…

Завесата се плъзна обратно с бавна, ужасяваща отмереност, издаде лек звук, когато металните халки се плъзнаха по студената стоманена релса. Тя гледаше парализирана от ужас как изплуват тъмните контури на човек в сянката, а след това — на лунната светлина.

Бил.

Същото подпухнало лице, мръсна коса, черни, хлътнали очи, сиви устни. Същата засъхнала кръв, кал, мръсотия. Тя не можеше да помръдне. Не можеше да извика. Можеше само да лежи и да гледа как кошмарът на всички кошмари се развива.

Фигурата стана от леглото и се изправи, като се взираше в нея. Беше Бил… и все пак не бешеБил, жив — и същевременно мъртъв. Той пристъпи напред. Устата му бе отворена. Простря ръка, ноктите му бяха дълги и начупени като на животно, докато навеждаше глава бавно надолу към нея… да я целуне.

Тя седна в леглото с вик.

Един миг остана да седи така, трепереща от ужас, докато накрая осъзна, че всъщност е само сън, и облекчението я заля. Сън като последния — само че по-лош.

Отпусна се отново в леглото, окъпана в пот, сърцето й забави ритъм, чувствайки, че кошмарът се оттегля като вълна. Бутилката на системата не се люлееше; телевизорът изглеждаше нормален. Стаята беше тъмна: без лунна светлина. Скромната завеса се спускаше около другото легло, но оттам не се чуваше дишане. Леглото беше празно.

Беше ли наистина?

Впери очи в завесата и й се стори, че тя леко се люлее. Беше непрозрачна и не можеше да види отвъд нея.

Искаше й се да се отпусне. Разбира се, че нямаше никого. Било е само сън. И освен това Д’Агоста беше й казал, че достъпът в стаята ще бъде забранен. Тя затвори очи, но сънят не идваше, нито пък наистина й се искаше да дойде. Сънищата й бяха толкова ужасни, че се страхуваше да заспи.

Това беше глупаво. Тя отчаяно се нуждаеше от почивка.

Затвори очи, но въпреки това се чувстваше толкова будна, че почти не можеше да държи клепачите си спуснати. Мина една минута. После втора.

С раздразнена въздишка тя отвори очи. Противно на волята си откри, че погледът й се плъзга отново към съседното легло. Завесата се движеше, дори по-силно.

Тя въздъхна. Наистина беше глупаво, дължеше се на свръхактивното й въображение. Нищо чудно след подобен кошмар.

Но когато заспиваше тези завеси бяха ли всъщност дръпнати?

Не беше сигурна. Колкото повече мислеше, обаче, толкова по-убедена ставаше, че завесите са били дръпнати. Била е замаяна, с мозъчно сътресение, как би могла да разчита на паметта си? Нора се извърна решително към отсрещната стена, след което затвори очи отново.

И отново въпреки желанието си очите й бяха привлечени към спуснатите завеси, все още леко полюшващи се. Беше само въздушно течение, дължеше се на въздушната циркулационна система: полъх толкова лек, че не можеше да го почувства, но достатъчен да раздвижи тези завеси.

Защозавесите бяха спуснати? Дали са били спуснати, докато е спяла?

Тя рязко седна и главата й запулсира от усилието. Беше глупаво да се притеснява за това, след като едно просто действие би могло да разреши проблема веднъж завинаги. Тя преметна крака от едната страна на леглото и се изправи, като внимаваше да не заплете маркучетата на системата. Две бързи стъпки и протегна ръка към завесата — но се разколеба. Сърцето й внезапно забумка от страх.