— Какво да правим?

— И така, Съюзниците или някой там го иска жив, за да го извади в подходящия момент и да го постави срещу една комунистическа революция или съветска атака. През Втората световна война англичаните са координирали действията на движенията на Съпротивата в окупираните от Оста страни чрез мрежа, управлявана от отдел на информационните служби на Обединеното кралство, Special Operations Executive, който е реактивиран в началото на петдесетте години като ядро на една нова организация, която трябвало да се опълчи, в различни европейски страни, на инвазия на Червената армия или на местните комунисти при опит за държавен преврат. Координацията е осигурена от върховното командване на Съюзническите сили в Европа и така се ражда stay-behind (да стоиш отзад, да действаш зад линиите) в Белгия, Англия, Франция, Западна Германия, Холандия, Люксембург, Дания и Норвегия. Тайна паравоенна структура. В Италия има предпоставки за това още от 1949-а, през 1959-а италианските тайни служби влизат в Комитета по планиране и координация и накрая през 1964-та се ражда официално организацията „Гладио“, финансирана от ЦРУ. Гладио — името би трябвало да ти подсказва нещо, защото мечът е оръжие на римските легионери и следователно да кажеш gladius е все едно да кажеш ликторска фасция или нещо такова. Име, което може да привлече пенсионирани военни, любители на приключенията и носталгични фашисти. Войната е свършила, но много хора все още се греят на спомена за героичните дни, за нападенията с две бомби и цвете в устата, за картечните откоси. Това са ексрепубликанците или идеалистите, шейсетгодишни и католици, ужасени от перспективата казаците да поят конете си в купелите за светена вода на „Свети Петър“, но и поклонниците на изчезналата монархия. Някои казват, че бил замесен дори Едгардо Соньо, който също е бил командир на партизанските бригади в Пиемонте, герой, но монархист до мозъка на костите и следователно свързан с култа към един изчезнал свят. Пращали новобранците в един тренировъчен лагер в Сардиния, където те се научавали или си припомняли как се минират мостове, стреля се с картечници, нападат се нощем враговете, с нож между зъбите, как се прави саботаж и се води партизанска война…

— Сигурно са били пенсионирани полковници, болнави маршали, рахитични счетоводители, не виждам как ще се катерят по пилоните и гредите като в „Мостът на река Куай“.

— Да, но имало и млади неофашисти, изгарящи от желание да се бият, и случайни заядливци без политическа принадлежност.

— Май четох нещо такова преди няколко години.

— Разбира се, операция „Гладио“ е засекретена след края на войната, за нея знаят само службите и главното военно командване и постепенно биват информирани министър-председателите, министрите на отбраната и президентите на републиката. С падането на съветската империя операцията на практика губи функцията си и вероятно гълта много пари и именно президентът Косига оставя да му се изплъзнат разкрития през деветдесета, а през същата година Андреоти, министър-председател, официално заявява, че да, „Гладио“ е съществувала, няма какво толкова да се говори, било е необходимо да съществува, сега всичко е свършило, стига клюки. И никой не направи драма от това, всички почти го забравиха. Само Италия, Белгия и Швейцария започнаха парламентарни разследвания, но Джордж Х. У. Буш отказа да коментира, понеже беше насред подготовката на Войната в Залива и не искаше да излага Атлантическия съюз. Нещата се потулиха във всички страни, които бяха следвали stay-behind с незначителни инциденти; във Франция отдавна се знаеше, че прословутата OAS (Секретна въоръжена организация) е създадена с членове на френския stay-behind, но след неуспешен опит за държавен преврат в Алжир Дьо Гол възстановява реда. В Германия е известно, че за бомбата на Октоберфест през 1980 в Монако са използвани експлозиви, които идват от скривалище на германската stay-behind, в Гърция също има войски на stay-behind, Сила за гръцко нападение, която дава живот на преврата на полковниците, в Португалия тайнствената Ажинтер Прес организира убийството на Едуардо Мондлане, командира на Фронта за освобождение на Мозамбик. В Испания, година след смъртта на Франко, двама карлисти са убити от крайнодесни терористи и една година след това stay-behind организира атентат в Мадрид, в юридическа кантора, свързана с комунистическата партия; в Швейцария две години преди това полковник Абът, бивш командир на местния stay-behind, съобщава в конфиденциално писмо до департамента по отбраната, че е склонен да разкрие „цялата истина“, след което бива открит в дома си, наръган със собствения му байонет. В Турция със stay-behind са свързани Сивите вълци, които после участват в атентата срещу Йоан-Павел II. Бих могъл да продължа, прочетох ти само някои от бележките си, но както виждаш, това са дребни нещица, едно убийство тук, едно там, за всичко това е писано по вестниците и всеки път всичко потъва в забрава. Въпросът е, че вестниците не са създадени, за да разпространяват, а за да прикриват новините. Случва се фактът X, не може да не говориш за него, но той поставя много хора в неловко положение, така че в същия брой слагаш заглавия, от които да ти настръхнат косите: майка удушава четирите си деца, може би спестяванията ни ще се стопят, открито е писмо, в което Гарибалди обижда Нино Биксио, и така нататък, новината ти потъва в голямото информационно море. Но мен ме интересува какво е правила „Гладио“ в Италия от шейсетте до деветдесетте. Трябва да са правили какво ли не, сигурно са били забъркани с крайнодесни терористични движения, участвали са в атентата на площад „Фонтана“ от 69-а, след това — вече сме във времената на студентските вълнения от шейсет и осма и есенните работнически въстания — някой е разбрал, че може да насърчава терористични атентати, за да ги приписва на левицата. Казват, че се замесила и прословутата Ложа П2 на Личо Джели. Но защо организация, която трябва да се бие със Съветския съюз, се посвещава само на терористични удари? Наложи се да изровя цялата история за принц Юнио Валерио Боргезе.

Тук Брагадочо ми припомни много неща, за които пишеше по вестниците, защото през шейсетте се беше говорило надълго и нашироко за военни преврати, за „звън на саби“ и си спомнях слуховете за един желан (макар и неосъществен) преврат на генерал Де Лоренцо. Но сега Брагадочо ми припомняше преврата, наречен преврат на горските. Доста гротескна случка, май и сатиричен филм бяха направили по нея. Юнио Валерио Боргезе, наричан още Черния принц, командвал Десета флотилия МАС. Човек храбър, казваха, фашист и в червата, той беше отявлен привърженик на Република Сало и така и не се беше разбрало защо през 45-а, когато разстрелвали наляво и надясно, се измъкнал и продължил да поддържа аурата си на чист войник, с накривена шапка, автомат през рамо, типични за това поделение панталони с набор на глезените, блуза с кръгло деколте, въпреки че имал такава физиономия, че ако го видиш по улицата облечен като счетоводител, няма да му дадеш и стотинка.

Те през 1970-а Боргезе решил, че моментът за държавен преврат е настъпил. Според Брагадочо той си давал сметка, че Мусолини, ако трябвало да бъде върнат от изгнанието си, наближавал осемдесет и шест и не можело да се чака много, защото още през 45-а изглеждал доста измъчен.

— Понякога се разчувствам — продължи Брагадочо — заради този беден човечец, представи си го в Аржентина, където — дори да не е можел да похапва от техните пържоли заради язвата — поне е можел да се взира в безкрайните пампаси (двайсет и пет години, голямо удоволствие, няма що), но още по-зле, ако е останал във Ватикана, най-много по една разходка вечер в някоя градинка и супички, сервирани от мустаката монахиня, и мисълта, че заедно с Италия е загубил любовницата си и не може да прегърне отново децата си, и може би е започвал да унива, по цял ден на дивана да предъвква старата слава и да гледа какво става по света само по телевизията, черно-бяла, докато в потъмнелия си от възрастта, но възбуден от сифилиса ум преживява наново триумфите си от балкона на Палацо Венеция, летата, в които гологръд вършее житото, целува дечицата на изгладнелите майки, които му лигавят ръцете, или следобедите в залата Мапамондо, където прислужникът Навара му води тръпнещи дами, а той, едва разкопчавайки копчелъка на кавалеристките си панталони, ги катурва на бюрото и действа, осеменява ги за секунди, а те скимтят като влюбени кучки и шепнат: „О, мой Дуче, мой Дуче…“ И докато той си спомня и точи лиги, а патката му е вече омекнала, някой му набива в главата мисълта за наближаващото възкресение — сещам се за един виц за Хитлер, и той изгнаник в Аржентина, как неонацистите искат да го убедят да се върне на сцената, за да завладеят отново света, той дълго се гъне и се колебае, но накрая решава и казва, добре, но този път ще бъдем… лоши, нали?

— Та — продължи Брагадочо — през 1970-а по всичко изглежда, че превратът би имал успех, службите оглавява генерал Мичели, и той в Ложа П2, след няколко години ще стане депутат от Италианското социално движение — и забележи, въпреки че е заподозрян и разследван за скандала Боргезе, той се измъква и умира спокойно преди две години. От сигурен източник разбрах, че две години след преврата на Боргезе Мичели получава осемстотин хиляди долара от американското посолство, неясно защо и за какво. Боргезе значи е можел да разчита на прекрасна подкрепа от върха, от „Гладно“, от ветераните фалангисти от Испанската война, от масонските среди, говори се даже, че в играта влязла дори мафията, която винаги е намесена, както знаеш. А в сянката е обичайният Личо Джели, който насъсква карабинерите и другите военни командвания, които вече гъмжат от масони. Слушай внимателно историята на Личо Джели, защото тя е фундаментална за моята теза. Джели значи никога не е отричал, воювал е в Испания, бил е от Социалната република, работил е като свръзка със СС, но същевременно е имал контакти с партизаните, а след войната се свързва с ЦРУ. Такава личност няма как да не се е забъркала с „Гладио“. Но чуй сега: през юли 1942 като инспектор на националната фашистка партия той има задачата да транспортира в Италия съкровището на югославския крал Петър II — шейсет тона златни кюлчета, два тона антични монети, шест милиона долара, два милиона лири стерлинги, реквизирани от Службата за военно разузнаване. През 1947-а съкровището най-накрая е върнато, но при проверката се оказва, че липсват двайсет тона кюлчета, и се чува, че Джели ги е прехвърлил в Аржентина. Аржентина, схващаш ли? В Аржентина Джели има приятелски контакти с Перон, но не само — и с генерали като Видела — и от Аржентина получава дипломатически паспорт. А кой е замесен в Аржентина? Дясната му ръка Умберто Ортолани, който между другото е свръзката между Джели и преподобния Марцинкус. И какво ли? Ами всичко води в Аржентина, където е Дучето и където се подготвя неговото завръщане, естествено трябват пари и добра организация и местна подкрепа. Ето защо Джели е много важен за плана на Боргезе.

— Като го разказваш така, звучи убедително…

— Убедително си е. Това не отрича факта, че Боргезе е събрал армията на Бранкалеоне, където редом с носталгичните дядковци (самият Боргезе е вече над шейсетгодишен) има представители на всякакви сектори на държавата и дори лесничеи, не ме питай защо точно лесничеи, може би заради обезлесяването след войната не са имали какво друго да правят. Но тази сбирщина би могла да реализира нещо зловещо. От по-късни съдебни документи става ясно, че Личо Джели е трябвало да се заеме със залавянето на президента на републиката, който тогава е Сарагат, и че един собственик на кораби от Чивитавекиа е предоставил своите плавателни съдове, за да се превозят до Липарските острови заловените от метежниците хора. И няма да повярваш кой още е замесен в операцията! Ото Скорцени, същият, който освободил Мусолини при Гран Сасо през 43-та! Още бил в обращение, поредният, когото жестоките чистки след войната не са засегнали, имал връзки с ЦРУ и трябвало да гарантира, че САЩ няма да попречат на преврата, стига на власт да дойде военна „центристко-демократична“ хунта. Помисли си каква лицемерна формула! Но това, което последвалите разследвания така и не са извадили на светло, е, че Скорцени очевидно продължавал да е в контакт с Мусолини, който му дължал много, и може би е трябвало да се заеме със завръщането на Дучето от неговото изгнание, за да осигури героичния образ, от който се нуждаели метежниците. Изобщо целият преврат се крепи на триумфалното завръщане на Мусолини. А сега слушай внимателно: превратът е планиран внимателно още от 1969, внимавай, това е годината на атентата на площад „Фонтана“, очевидно замислен да хвърли всички подозрения върху левицата и психологически да подготви общественото мнение за завръщането към реда. Боргезе планира окупация на министерството на вътрешните работи, на министерството на отбраната, на централите на РАИ, на средствата за масова комуникация (радио и телефон) и депортацията на противниците от парламента. Това не са мои фантазии, защото впоследствие е намерена прокламация, която Боргезе е трябвало да прочете по радиото и в която пишело в общи линии, че най-сетне е настъпила очакваната политическа революция, класата, управлявала двайсет и пет години, е довела Италия до ръба на икономическата и нравствената разруха, въоръжените сили и силите на реда застават до водачите на преврата в завземането на властта. Италианци, трябвало да завърши Боргезе, като връщаме в ръцете ви славния Трикольор, ние ви призоваваме да запеете с цяло гърло нашия неудържим химн на любовта, Да живее Италия. Типична мусолиниевска риторика.

Между седми и осми декември (припомни ми Брагадочо) в Рим се събират стотици съзаклятници, започват да раздават оръжие и муниции, двама генерали заемат позиция пред министерството на отбраната, една въоръжена група горски се разполага пред телевизионните централи на РАИ, в Милано се подготвя окупацията на Сесто Сан Джовани, традиционна цитадела на комунистите.

— И изведнъж какво става? Целият план върви добре и може да се каже, че заговорниците държат Рим в ръцете си, Боргезе съобщава на всички, че операцията е прекратена. После ще кажат, че верните на държавата апарати са се опълчили на заговора, но в такъв случай са можели да арестуват Боргезе предния ден, без да чакат Рим да се напълни с лесничеи с униформи. Във всеки случай работата е ликвидирана тихомълком, съзаклятниците се разпръсват без инциденти, Боргезе се укрива в Испания, само неколцина глупаци се оставят да ги арестуват, но на всички е позволено да бъдат задържани в частни клиники, като по време на лечението си някои от тях получават посещения от Мичели, който им обещава закрила в замяна на мълчанието им. Има няколко парламентарни разследвания, за които пресата не казва почти нищо, дори общественото мнение се запознава смътно с фактите чак след три месеца. Какво е станало не искам да знам, това, което ме интересува, е защо преврат, подготвян с такава грижа, е анулиран за броени часове, превръщайки едно доста сериозно начинание във фарс. Защо?

— И аз това питам.

— Като че ли аз съм единственият, който си е задавал този въпрос, и със сигурност съм единственият, който е намерил отговора, който е ясен като бял ден: през тази нощ пристига новината, че Мусолини, може би вече на национална територия и готов за появата си, внезапно умира — което на неговата възраст и като го разкарват като колет насам-натам, изобщо не е неправдоподобно. Превратът се отменя, защото харизматичния му символ вече го няма, и този път наистина, двайсет и пет години след предполагаемата му смърт.