Бонтер бързо мушна ръката си в неговата.

Последва трети мощен взрив, този път очевидно някъде в недрата на самия остров. Гледаха със страхопочитание как цялата повърхност на острова се разтърси и се наводни: нощното небе бе просечено от огромни водни струи. Горящият бензин се разливаше бързо и скоро достигна самите вълни, прехвърли стените и рифовете сякаш пламнаха.

А след това всичко свърши тъй бързо, както бе започнало. Островът сякаш се сви с мъчителен тътен и последната секция от камерата се срина. Морето се втурна в зейналата рана и се срещна само със себе си в средата. В резултат изригна огромен гейзер, чийто връх изчезна в мъглата, а после бавно се спусна като кафеникава завеса. В следващия миг всичко, което можеше да се види, бе само вряща ивица море, обгърнало групичка назъбени скали.

— „Ти, който дръзнеш…“

— Да — рече със слаб глас Клей.

— Това е бил метеорит, нали разбираш — добави Бонтер.

— „И като затръби петият ангел, видях една звезда паднала на земята от небето, на която се даде ключа от бездънната пропаст.“

Хач погледна към умиращия проповедник, боеше се да заговори, но се изненада като видя, че Клей се усмихва, а хлътналите му очи ярко блестяха. Хач се извърна.

— Прощавам ти — рече Клей. — И мисля, че сам също трябва да ти поискам прошка.

Хач можа само да кимне.

Проповедникът затвори тъмните си очи.

— Мисля сега да си почина малко — прошепна той.

Хач погледна към останките от остров Рагид. Мъглата бързо се спускаше отново и ги забулваше в нежните си прегръдки. Гледа дълго назад.

След това се извърна и насочи носа на корабчето към пристанището на Стормхейвън.

Офисите на компанията за недвижими имоти „Норт коуст“ се намираха в малка жълта сграда на площада срещу редакцията на „Стормхейвън газет.“ Хач седеше до едно писалище, пиеше слабо кафе и зяпаше разсеяно таблото за обявления, обсипано със снимки на имоти. Под заглавието „Страхотна сделка“ зърна нещо, което можеше да бъде само старата къща на Хейглър: със строшен гръбнак, леко килната, ала още красива в старомодността си. „129 500 долара — и тя е ваша“ — пишеше върху картичката. — Построена през 1872-а година. „Шестнайсет декара, централно отопление с нафта, 3 спални, 2 бани.“ „Трябваше да се спомене и централна вентилация“, помисли си кисело той като гледаше зеещите дупки в дървената обшивка и пропадналите прагове. До тази снимка имаше друга — на предвзета стара, облицована със застъпващи се дъски къща на „Сандпайпър лейн“, разположена между два гигантски скалисти клена. Притежавана през последните петдесет години от мисис Лайнс, вече починала. „Не просто имот — се четеше на придружаващата я картичка, — а част от историята.“ Хач се усмихна като си спомни с какво усърдие преди повече от трийсет години той и Джони бяха украсили с гирлянди от тоалетна хартия тези кленове по време на празника на Вси светии.

Погледът му пробяга по следващата колона от снимки. „Къщата мечта от Мейн!“ — пишеше върху най-близката картичка, от която направо се лееше ентусиазъм. „Автентична архитектура от Втората империя до последния детайл. Зимна градина, еркерни прозорци, гледка към океана, опасана цялата от тераса, собствен кей. Оригинални пристройки. 329 000 долара.“ Под картичката бе снимката на собствената му къща.

— О! — влетя Дорис Боудич. — Не виждам защо трябва да стои още. — Тя смъкна снимката от таблото и я пусна върху най-близкото бюро. — Не искам да кажа нищо лошо, но си мислех, че грешите, като не свалихте малко от тази толкова висока цена. Ала на двойката от Манчестър не й мигна окото.

— Така ми и казаха.

Хач се учуди от нотката на съжаление в тона си. Вече нямаше причина да остава тук, никаква причина. Ала въпреки факта, че още не бе напуснал града, той вече усещаше как му липсват огладените от вятъра и вълните камъчета по брега, потракването на стоманените фалове по мачтите, непоколебимата изолираност на града. Ала сега съжалението му бе от съвсем друг характер: горчиво-сладка носталгия, която щеше да подхранва спомена. Той погледна през прозореца отвъд залива към няколкото назъбени скали, единственото, останало от остров Рагид. Неговата работа — работата на три поколения от семейството му в Стормхейвън — бе завършена.

— Сключването на сделката ще бъде в Манчестър — натрапи се веселият глас на Дорис. — Банката им пожела да стане така. Ще ви видя ли там следващата седмица?

Хач се изправи и поклати глава.

— Мисля да изпратя адвоката си. Ще поемете ли грижата всичко да се опакова и да се изпрати на този адрес?

Дорис пое предложената й визитка и се взря в нея.

— Да, доктор Хач, разбира се.

Хач кимна, излезе навън и се спусна бавно по стълбите. Това бе последната част от работата; вече бе изпил бутилка газирана вода с бакалина Бъд и се бе обадил на икономката си в Кеймбридж. Спря за миг, след това заобиколи колата си и отвори вратата.

— Малин! — чу познат глас.

Хач се обърна и видя Сейнт Джон да се клатушка в неравен тръс към него, като се опитваше да не разпилее многобройните папки, които стискаше под мишница, и едновременно да запази равновесие по неравния калдъръм.

— Кристофър! — отвърна с искрена радост той. — Телефонирах ти тази сутрин да се сбогуваме, но ми казаха, че вече си заминал.

— Убивах последните си часове в библиотеката — отвърна Сейнт Джон и премигна на слънцето. — От „Таласа“ изпращат корабче да откара последните пет-шест души, които останахме, до Портланд. Трябва да пристигне до половин час.

Той стисна по-здраво папките си, тъй като палавият бриз заплашваше да разпилее скъпоценните му книжа по площада.

— В библиотеката на Стормхейвън ли? — попита с усмивка Хач. — Съчувствам ти.

— Всъщност оказа се доста полезно местенце. Намерих тъкмо онази част от местната история, която ми бе нужна.

— За какво?

Сейнт Джон потупа по папките си.

— Как за какво, ами за монографията ми за сър Уилям Макалън, разбира се. Ние отворихме тук цяла нова страница в историята от времето на Стюартите.