Началото бе отчайващо сухо и той с облекчение видя вратата да се отваря и да влиза Глин. Следваше го Пъпъп, приведен и усмихнат, почти не приличаше на онзи пияница, който бяха взели на борда предишния следобед. Дългата му сива коса бе вчесана назад от челото, а изчистените и подредени, но все така кичурести мустаци се спускаха от провисналата му устна.

— Извинявай, че те накарах да чакаш — рече Глин. — Разговарях с мистър Пъпъп. Той изглежда е доволен да ни помогне.

Пъпъп се ухили и отново се ръкува с всички наред. Макфарлън намери ръката му за учудващо хладна и суха.

— Елате до прозорците — рече Глин.

Макфарлън отиде и се взря навън. През разкъсалата се мъгла можеше да види на североизток гол остров, който се издигаше от водата — приличаше на назъбения връх на потънала планина, бялата пяна на разбиващите се вълни подскачаше в основата му и сякаш го гризеше.

— Това — рече тихо Глин, — е Исла Барнавелт.

Мина далечен шквал и сякаш дръпна завесата от назъбения от щорма хоризонт. В полезрението им се появи друг остров: черен, скалист, високите му като планини хълмове бяха покрити със сняг и мъгла.

— А това е Исла Десеит. Най-източният от островите нос Хорн.

Зад тях нежната светлина освети още пусти, потънали планински върхове, които се надигаха от морето. Докато наблюдаваха, светлината изведнъж изчезна — така, както се бе появила. Сякаш над кораба се спусна нощ, поредният шквал връхлетя с пълна сила и от яростта му прозорците затрепериха, по стъклата забарабани в картечен огън градушка. Макфарлън усети как големият кораб се накренява.

Глин извади сгънат лист хартия.

— Получих това съобщение преди половин час — каза той и го подаде на Макфарлън.

Макфарлън го разтвори с любопитство. Беше кратка радиограма:

Макфарлън я върна на Глин, който я прибра в джоба си.

— Лойд не ми каза нищо за плановете си. Какво мислиш, че би могло да означава това? И защо просто не телефонира или не изпрати електронна поща.

— Защото може би не се намира близо до телефон — отвърна Глин и се изправи. — Гледката от мостика е още по-хубава. Искаш ли да дойдеш?

Кой знае защо Макфарлън бе убеден, че шефът на ЕИР не се интересуваше много от гледката. Последва го. Глин обаче се оказа прав: от мостика яростта на вълните предизвикваше още по-силно страхопочитание. Разбеснели се черни талази се сриваха и се бореха помежду си, а вятърът отнасяше гребените им и дълбаеше дълбоки тунели в падините между тях. Макфарлън видя как носът на „Ролвааг“ се заби в масивна вълна, след това се изправи и мощни водопади рукнаха от двата му борда.

Бритън се обърна към тях, лицето й изглеждаше призрачно на изкуственото осветление.

— Виждам, че сте довели пилота — рече тя и погледна с известно съмнение към Пъпъп. — След като заобиколим Хорн, ще видим какви съвети би могъл да даде при подхождането ни.

Застаналият до нея Виктор Хауъл се размърда.

— Ето го сега — рече той.

Далеч пред кораба един „прозорец“ в стената на бурята хвърли лъч светлина върху изпъстрена с пукнатини скала — по-висока и по-тъмна от останалите, тя се издигаше над побеснялото море.

— Кабо де Хорнос — каза Глин. — Нос Хорн. Но аз дойдох тук за друго. Би трябвало да очакваме всеки момент посетител…

— Капитане! — прекъсна го третият помощник-капитан, наведен над някакъв екран. — Slick 32 засича радарно облъчване. Имам контакт с въздушна цел, която приближава от североизток.

— Пеленг?

— Истински пеленг нула-четири-нула, госпожо. Право към нас.

Атмосферата на мостика се сгъсти. Виктор Хауъл отиде бързо до третия помощник и се взря над рамото му в екрана.

— Разстояние и скорост? — попита Бритън.

— Четирийсет мили разстояние и приближава със скорост сто и седемдесет мили в час, госпожо.

— Разузнавателен самолет?

Хауъл се изправи.

— В такова време?

Подгоненият от нов яростен порив на вятъра дъжд забарабани отново по прозорците.

— Е, сигурно е, че не е някой любител с „Чесна“ — рече тихо Бритън. — Възможно ли е да е отклонил се от курса си граждански самолет?

— Едва ли. Единствените машини, които летят в тези райони са чартирани хидроплани. А и те никога не биха летели в такова време.

— Военни?

Никой не отговори. Чуваше се само воят на вятъра и тътенът на морето. В продължение на минута на мостика се възцари пълна тишина.