— Какъв проблем имаме, мистър Хауъл? — попита спокойно Бритън.

Хауъл вдигна глава от близкия екран.

— Радарен контакт.

— Кой е? — попита Макфарлън.

— Неизвестен. Не отговаря на повикванията ни. Съдейки по скоростта и отметката на радара, навярно е канонерка. — Отново се вторачи в екрана и натисна някакви бутони. — Прекалено далеч е, за да се види добре с инфрачервения визьор.

— Къде се намира? — попита Бритън.

— Изглежда се върти в кръг, сякаш търси нещо. Почакайте, курсът му се стабилизира. Разстояние осем мили, истински курс едно-шест-нула, приближава. Електронната уредба засича радарно излъчване. Засечени сме.

Капитанът бързо приближи до него и се взря в радара.

— Те са на ППНД. Време до сблъсъка?

— При сегашната му скорост и курс — дванайсет минути.

— Какво означава тази бъркотия от съкращения? — попита Макфарлън.

Бритън го погледна.

— ППНД — постоянен пеленг и намаляваща дистанция.

— Курс на сблъскване — прошепна Хауъл.

Бритън се обърна към третия помощник, който бе на командния пулт.

— Имаме ли ход?

Офицерът кимна.

— Парата е вдигната, госпожо. В момента сме на динамично позициониране.

— Съобщете на машината да вдигне обороти.

— Слушам.

Помощникът вдигна черната слушалка и набра номера. Корабът леко потрепери, след като машините вдигнаха обороти. Зазвъня алармената инсталация против сблъскване.

— Ще предприемем ли действия за избягване на сблъсъка? — попита Макфарлън.

Бритън поклати глава.

— Прекалено сме големи за това, дори да управляваме с помощта на машините. Но поне ще се опитаме.

Високо горе, на радарната мачта, оглушително избуча сирената на кораба.

— Курс — непроменен — докладва Хауъл, без да отлепя лице от гумената „качулка“ на радара.

— Рулят слуша — докладва третият помощник.

— В средата руля — нареди Бритън, отправи се към радиорубката и отвори сивата метална врата. — Някакъв резултат, Банкс?

— Не отговаря.

Макфарлън отиде към предните прозорци. Бавно, с премерен ритъм чистачките смиваха слоя мъгла и суграшица, който веднага се образуваше отново. Слънцето се мъчеше да пробие плътната марля отвъд стъклата.

— Не могат ли да ни чуят? — попита той.

— Разбира се, че могат — отвърна тихо Глин. — Знаят много добре къде се намираме.

— Курс — непроменен — докладва тихо Хауъл, все още взрян в радара. — Сблъсък след девет минути.

— Изстреляйте ракети по посока на кораба — нареди Бритън, която се бе върнала при пулта за управление.

Хауъл препредаде заповедта и Бритън се обърна към вахтения помощник.

— Слуша ли руля?

— Като тлъсто прасе е, госпожо, при тази скорост.

Макфарлън усещаше как дълбоко под краката му корабът се напряга и потреперва.

— Пет минути, продължава да се сближава — обади се Хауъл.

— Изстреляйте още няколко ракети. Стреляйте по кораба. Превключете ме на ICM-честотата.

Бритън взе микрофона от командния пулт.

— Неидентифициран кораб на три хиляди метра откъм левия ми борд, тук е танкер „Ролвааг“. Променете курса си с двайсет градуса надясно, за да избегнете сблъскване. Повтарям, променете курса си с двайсет градуса надясно.

Тя повтори съобщението си на испански, след това увеличи звука на приемника. Целият мостик слушаше напрегнато само изпукванията на статичното електричество.

Бритън остави микрофона. Погледна кърмчията, след това — Хауъл.

— Три минути до сблъсъка — докладва Хауъл.

Тя заговори по парлангото.

— Внимание, целия екипаж. Говори капитанът. Пригответе се за сблъскване откъм десния борд.

Тифонът за мъгла още веднъж раздра изтъняващия воал на мъглата. Някакъв алармен сигнал бръмчеше, на мостика присвяткаха различни лампички.

— Приближава носа ни откъм десния борд — докладва Хауъл.

— Готовност на апаратурата за повреди и пожар — нареди му Бритън.

След това грабна един мегафон от стената, изтича до вратата, която водеше към крилото на десния борд, отвори я рязко и излезе навън. Макфарлън и Глин я последваха на мига, изобщо без да се замислят.

В момента, в който се показа навън, Макфарлън бе измокрен до кости от тежката, сякаш втвърдила се мъгла. Чуваше под себе си обърканите звуци на тичащи крака и крясъците на невидими моряци. Тифонът за мъгла тук, на открито, бе още по-пронизителен и сякаш наелектризираше гъстия въздух, който ги обгръщаше. Бритън бе изтичала до края на мостика и се бе навела над перилата, увиснала на трийсет и пет метра над морето с готов мегафон.